Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

В една баня за гости до антрето си наплисках лицето, разтрих си главата и се качих горе.

Мелиса още спеше и косата й бе пръсната по възглавницата твърде подредено, за да е станало случайно.

Приближих се и се усмихнах на Мадлен. Розовото нещо в скута й все още бе безформено, но бе нараснало с около половин метър. Запитах се дали въобще е спала. Ходилата й, по-големи от моите, бяха боси. На пода, до дъгите на стола, прилежно допрели носове един до друг, имаше чифт кадифени чехли. До тях бе сложен телефонът, свален от нощното шкафче на Мелиса.

Казах:

— Bonjour.

Тя вдигна поглед със сериозни и ясни очи, а куката в ръцете й заигра по-бързо.

— Мосю. — Тя се наведе, вдигна телефона и го остави на мястото му.

— Господин Рамп прибра ли се?

Поглед към Мелиса. Поклащане на главата. От движението й столът скръцна.

Мелиса отвори очи.

Мадлен ме погледна укорително.

Приближих се до леглото.

Мадлен продължи да се клати. Столът се разскърца още по-силно.

Мелиса вдигна поглед към мен.

Усмихнах й се, надявайки се да не й се стори глупаво.

Очите й се разтвориха широко. Устните помръднаха като че ли с усилие.

— Здрасти — казах.

— Аз… какво…

Очите зашариха навсякъде, неспособни да спрат на едно място. По лицето й пробяга паника. Надигна рязко глава нагоре, но тя отново падна на възглавницата. Затвори очи и пак ги отвори.

Седнах и поех ръката й. Гореща и мека. Пипнах челото. Топло, но не трескаво.

Мадлен се залюля още по-бързо.

Мелиса стисна пръстите ми.

— Аз… какво… Мама.

— Още я търсят, Мелиса.

— Мама. — Сълзи. Тя затвори очи.

Мадлен скочи на крака, готова със салфетка в ръка за нея и укор в очите за мен.

Няколко секунди по-късно Мелиса отново спеше.

Изчаках известно време да заспи по-дълбоко, поразпитах малко Мадлен и слязох долу. Лупе и Ребека също бяха там и работеха с прахосмукачката. И двете избягнаха погледа ми, когато минах покрай тях.

Излязох от къщата и се гмурнах в шарената сянка от листака наоколо. Тъкмо отварях вратата на севилята, когато в алеята с рев влезе бял сааб. Закова рязко до входа, двигателят млъкна и двамата Габни излязоха навън. Урсула откъм мястото на шофьора.

Бе облечена в плътно прилепнал сив костюм, отдолу с бяла блуза. Този път си бе сложила по-малко грим, отколкото онази вечер в клиниката. От това изглеждаше по-уморена, но и по-млада. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото, но в прическата й липсваше блясък.

Съпругът й беше сменил каубойските си доспехи със светлокафяво сако, бежови панталони, шоколадови обувки, бяла риза и зелена връзка.

Тя го изчака да я хване за ръката. Разликата в ръстовете им изглеждаше комична, но израженията на лицата им убиваха шегата. Двамата тръгнаха към мен, влизайки в крак, със сериозни лица, сякаш участваха в тържествено погребение.

— Доктор Делауер — каза Лио Габни. — Редовно звъняхме в полицията и началникът Чикъринг току-що ни каза потресаващата новина. — Със свободната си ръка той прокара пръст по веждата си. — Ужасно нещо.

Жена му прехапа устни. Той я потупа по ръката.

— Как е Мелиса? — попита ме тя много тихо.

Изненадан от въпроса, отвърнах:

— Спи.

— О?

— Това й е най-добрата защита в момента.

— Не е необичайно — каза Лио. — Защитно отдръпване. Убеден съм, че знаете колко е важно да е под наблюдение, защото понякога това е прелюдия към дълготрайна депресия.

Отвърнах:

— Ще я държа под око.

Урсула попита:

— Давано ли й е нещо за сън?

— Доколкото знам, не — отговорих.

— Добре — кимна тя. — Хубаво е да не взема успокоителни. За да… — Тя отново прехапа устни. — Боже господи, много съжалявам. Аз наистина… Това е просто… — Тя поклати глава, сви устни навътре и вдигна поглед към небето. — Какво може да каже човек в такъв момент?

Мъжът й отново я потупа по ръката. Тя плъзна поглед покрай него и се загледа във фасадата на къщата. Погледът й като че ли не беше фокусиран.

— Чикъринг предположи, че е самоубийство — каза той. — Прави се на психолог. Чиста глупост и аз му го казах. У нея никога не съм виждал и капчица депресия. Точно обратното, тя беше силна жена, като се има предвид какво е преживяла.

Той млъкна и погледна към жена си. Тя обаче бе някъде далеч оттук.

Попитах го:

— Споменавала ли е нещо такова по време на сеанс, което да ни намекне защо е отишла до онова водохранилище?

— Нищо — отвърна Лио. — Абсолютно нищичко. То поначало тръгването й с кола сама бе абсолютна импровизация. И точно в това се състои въпросът. Ако бе решила да се придържа към плана на лечение, това нямаше да се случи. А преди това бе много послушна.