Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Той се изправи и закрачи.

— А можеш ли да понесеш нещо още по-грозно?

Разперих ръце и изпъчих гърди:

— Стреляй!

— Има поне още два сценария, които не сме обсъждали. Първи — тя успява да се измъкне от колата и някой наистина я качва в колата си. Някоя истинска гадина.

— Някоя откачалка?

— Това е възможност, Алекс. Красива жена в мокра рокля, беззащитна. Би могла да възбуди известни… апетити. Само бог знае колко такива случаи сме имали… жени, удушени на магистралата. Тоя, дето ги е взел, не се оказва добрият самарянин.

Казах:

— Но това е гадно. Никой не заслужава да страда толкова много.

— Че откога заслужаването има нещо общо с тези неща?

— А какъв е вторият сценарий?

— Самоубийство. Готиър, шерифът, повдигна този въпрос. Веднага след като двамата с Мелиса си тръгнахте, Чикъринг започна да обяснява на останалите, че ти си бил нейният психар, изнесе им цяла лекция за проблемите й, за това, че целият Сан Лабрадор бил пълен с ексцентрични личности. Може да варди домовете на богатите, но не ги обича много. Както и да е, като се има предвид всичко това, каза Готиър, защо да не е самоубийство? Явно и друг път са имали случаи на хора да им скачат в язовира. Чикъринг за малко да умре от радост.

— А как реагира Рамп на това?

— Рамп го нямаше. Чикъринг не би се осмелил да каже тия неща пред него. Той даже не се усети, че аз слушам.

— Къде беше Рамп?

— Горе на пътя. Май му беше станало лошо и ония от Бърза помощ го заведоха до линейката да му направят ЕКГ.

— И?

— Според ЕКГ-то нищо му няма. Обаче наистина изглеждаше доста зле. Когато тръгвах, още го наливаха с чай и съчувствие.

— Да не се е преструвал?

Той сви рамене.

— Психологическите теории на Чикъринг са неоснователни — продължих. — Тук не мога да видя самоубийство. Когато говорих с нея, не видях никакъв признак на депресия, ни най-малък намек. Точно обратното — тя е оптимист. Тя е живяла двайсет години в болка и изолация и пак не е посегнала на себе си. Защо тогава да го прави сега, когато пред нея се открива нов и свободен живот?

— Свободата понякога плаши хората.

— Ама ти само преди два дни разправяше как е хвърчала към Вегас с отворени прозорци и пеела от радост.

— Е, нещата се променят — отвърна той. И след кратка пауза: — Ти винаги измисляш начин да ми усложниш живота.

— Каква по-добра основа за приятелство?

Отидохме да видим Мелиса. Тя лежеше настрана и обърната към облегалката на дивана, увита в одеялото като пашкул.

В края седеше Мадлен и обширните й седалищни части влизаха в съвсем малко съприкосновение с дивана. Плетеше нещо розово и безформено, вперила съсредоточен поглед в ръцете си. Когато влязохме, тя вдигна очи.

Попитах я:

— Ставала ли е въобще?

— Non, мосю.

— А господин Рамп още ли не се е прибрал? — обади се и Майло.

— Non, мосю. — Пръстите й спряха танца си.

— Да я занесем в леглото й — предложих.

— Oui, мосю.

Вдигнах Мелиса на ръце и я отнесох горе в стаята й. Мадлен и Майло ме последваха. Камериерката светна лампата и отметна покривката на леглото. Дълго време подпъхваше завивката под Мелиса, после дръпна един стол и седна. Бръкна в джоба на роклята си, извади си плетката и я сложи в скута си. Гледаше да седи мирно и да не мърда.

Мелиса се размърда и отново легна по гръб. Устата й бе отворена, а дъхът й — бавен и ритмичен.

Майло гледа известно време повдигането и спадането на завивката, после каза:

— Ще тръгвам. А ти?

Спомняйки си нощните ужаси на едно малко хлапе, поклатих глава:

— Ще поостана още малко.

Майло кимна.

— Аз също стоя — каза Мадлен.

Тя си хвана бримката, мушна куката в нея и започна да я клати ритмично нагоре-надолу.

— Добре — казах. — Аз ще съм долу. Извикай ме, когато се събуди.

— Oui, мосю.

Седнах в едно от креслата и започнах да си мисля разни неща, които да ме държат буден. Когато за последен път погледнах часовника си, стрелките му сочеха малко след един часа сутринта. Заспах седнал и се събудих изтръпнал, с татуирани ръце.

С още замаяна от съня глава, скочих стреснат. Татуировката се промени като калейдоскоп.

Светли сини, червени, зелени и кехлибарени петна.

През дантелените завеси се процеждаше слънчева светлина и падаше върху ръцете ми.

Неделя.

Почувствах се като извършил светотатство. Сякаш бях заспал в черква.

Седем и двайсет.

Смълчана къща.

Разтърках очи и се опитах да си проясня главата. Изправих се с усилие на крака, оправих си дрехите, прокарах длан по наболата брада и се протегнах няколко пъти поред, докато накрая разбрах, че изтръпването няма да ме напусне толкова бързо.