Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Урсула продължаваше да мълчи. Тя бе дръпнала ръката си от хватката на мъжа й, без да забележа.

Продължих с въпросите:

— А да сте забелязали някакъв друг стрес у нея освен агорафобията?

— Не, нищо такова — отговори Габни. — Стресовото й ниво бе по-ниско отпреди. Тя напредваше чудесно.

Извърнах се към Урсула. Тя продължаваше да гледа към къщата, но поклати глава.

— Не, нищо.

— Защо задавате такива въпроси, доктор Делауер? — попита Габни. — Убеден съм, че и вие не вярвате в самоубийството.

Набута си лицето съвсем до моето. Едното му око бе по-бледосиньо от другото. Но и двете бяха ясни и нетрепващи. Не толкова заядливи, колкото любопитни.

— Просто се опитвам да намеря някакво разумно обяснение.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Разбирам. Това е съвсем естествено. Но се опасявам, че тъжното обяснение е, че тя е надценила напредъка си и се е отклонила от плана за лечение. И обяснението на това е, че никога няма да намерим разумно обяснение.

Той въздъхна и отново изтри веждата си, макар че беше суха.

— Кой ще знае по-добре от нас, психотерапевтите, че хората имат неприятния навик да са непредсказуеми. Тези от нас, които не знаят това, трябва да учат физика.

Жена му направи рязко четвърт извъртане наляво.

— Не че я обвинявам — продължи Габни. — Тя беше много приятна и добронамерена жена. Страдала е повече, отколкото трябва. Това е просто един от онези нещастни… неща. — Повдигане на раменете. — След толкова години работа в тази област човек се научава да понася трагедиите. Наистина се научава.

Той посегна за ръката на жена си. Тя го остави да я докосне за миг, после се отдръпна и бързо изкачи стълбите. Токчетата затракаха и дългите й крака изглеждаха твърде декоративни, за да демонстрират такава скорост. Бе доста сексапилна и в същото време неловка. Пред вратата тя се спря и долепи длани до дърворезбата, като че ли дървото имаше целебна сила.

— Тя е много податлива — каза тихо Габни. — Много съпричастна.

— Не знаех, че това е недостатък.

Той се усмихна.

— Изчакайте още няколко години. — После изведнъж: — И така, поемате ли отговорност за емоционалното благополучие на това семейство?

— Само на Мелиса.

Той кимна.

— Тя наистина е много уязвима. Моля ви, не се колебайте да ни се обадите, ако можем да ви помогнем с нещо.

— Възможно ли е да прегледам картона на госпожа Рамп?

— Картонът й? Предполагам, че да, но защо?

— Май поради същата причина. Опитвам се да намеря разумно обяснение.

Снизходителна усмивка.

— Нейният картон няма да ви помогне с нищо. В него няма нищо… пикантно. Което идва да покаже, че ние избягваме типично анекдотичните капани — задължителните подробни описания на всяко мигване и трепкане на пациента, онези прекрасни Едипови спомени и сънища, които киносценаристите толкова обичат. Моят опит показва, че това не може да бъде научна работа. Обикновено докторът драска, за да изпита чувството, че е полезен, никога не чете написаното, а ако го направи, ще види, че не е полезен. Затова сме разработили метод за документиране, който е силно обективен. Симптоматология, базирана на поведението. Обективно определени цели.

— А нямате ли документация на груповите сеанси?

— Не държим такива неща, защото не смятаме груповите сеанси за терапия.

Спомняйки си какво ми беше казала Урсула за намеренията на Джина да говори пред групата за Мелиса, попитах:

— Не ги ли насърчавате да говорят за проблемите си?

— Предпочитам да го възприемам като подсилена позитивност.

— Тогава май скоро ще имате проблем. Да помогнете на другите да се справят с това, което се случи с Джина.

Без да сваля поглед от мен, той бръкна в джоба си и извади пакетче дъвка. Разопакова две дъвки, бутна ги заедно в устата си и заработи с челюсти.

— Ако искате да видите картона й — каза той, — ще ми е много приятно да ви изпратя копие.

— Много ще се радвам.

— А къде да го изпратя?

— Жена ви има адреса ми.

— Аха.

Той хвърли поглед към Урсула, която се бе отдалечила от вратата и сега слизаше бавно по стълбата.

— И така — въздъхна той, — дъщерята значи спи?

Кимнах.

— А мъжът й как е?

— Още не се е прибирал.

— Извинете ме.

Обръщайки ми гръб, той бързо се завтече към стълбите и пое ръката на жена си, докато тя слизаше от последното стъпало. Опита се да я прегърне през рамо, но бе много нисък и се отказа. Вместо това обви талията й с ръка и я поведе към сааба. Отвори дясната врата и й помогна да се настани вътре. Негов ред бе да кара. След това се приближи към мен и протегна меката си ръка.