Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

Той покри лицето си с длани.

Бетъл излезе от кухнята, понесла чиния с пържола и яйца. Постави я пред него и без да продума нито дума, бързо се върна обратно.

След известно време той свали ръцете си.

— И така… Как прекарахте на плажа?

Тъй като не отговорих, той продължи:

— Казах ви, че няма да я намерите там. Защо си дадохте този труд?

— Детектив Стърджис ме помоли.

— Добрият стар детектив Стърджис. Ние си губехме времето. А вие правите това, което ви помоли, нали?

— Той обикновено не моли.

— Въпреки че не може да се нарече точно мръсна работа, нали? Отивате на плаж, хващате малко тен и междувременно проверявате клиент.

— Мястото е много хубаво — казах аз. — Ходите ли там?

Челюстта му се напрегна. Докосна чашата си и накрая каза:

— По-рано ходех. Няколко пъти на месец. Нито веднъж не можах да убедя Джина да дойде с мен.

Той се извърна към мен и втренчено ме загледа. Издържах погледа му.

— Няма нищо по-хубаво от плажа и слънцето — каза той. — Човек трябва да си поддържа тена.

Рамп вдигна най-сетне чашата и отпи.

— Последните два дни не бяха за вас като ден на плажа.

— Аха. — Кух смях. — Отначало си помислих, че нищо страшно не е станало. Джина се е изгубила, скоро ще се оправи и ще се върне. Но когато не си дойде до четвъртък вечер, започнах да си мисля, че наистина е решила да попътува малко — може да е искала да се чувства свободна, както казваше Стърджис. И след като веднъж си го помислих, не можах вече да се отърва от тази мисъл. Непрекъснато се питах дали аз не съм направил нещо. Полудях от мислене. И накрая какво се оказа? Тъпа, глупава катастрофа… Трябваше да се сетя, че отношенията ни нямат нищо общо. Ние наистина се разбирахме чудесно, макар че… беше… толкова… толкова…

Той измъчено изръмжа, взе чашата и я запрати в огледалото. Звън на счупено стъкло, дъжд от блестящи парчета в мивката под него. Другата част остана на стената.

От кухнята не се подаде никой.

— Skol. Sante, по дяволите. Горе шибаните задници. — Обръщайки се към мен: — За какво все пак дойдохте тук? Да видите как изглежда един скрит педал?

— Топло. Опитвам се да изнамеря някакво обяснение на всичко това. За да мога да помогна на Мелиса.

— И намерихте ли? Обяснение?

— Още не.

— Вие също сте?

— Какво?

— Педал. Гей… или както там им викат напоследък. Като него. Стърджис. И като мен, и като…

— Не.

— Браво на вас… Добрата стара Мелиса. Каква беше като дете?

Разказах му, подчертавайки положителните й страни и внимавайки да не нарушавам анонимността.

— Да-а — бе отговорът му. — Точно така си и мислех. Много щях да се радвам, ако… А-ах, по дяволите.

Той се свлече от табуретката със забележителна скорост. Приближи се до вратата и подвикна:

— Ноел!

Младият Дръкър се показа от кухнята в червения си жакет и дънки, стиснал в ръка кърпа за чинии.

— Можеш да си вървиш — каза Рамп. — Докторът тука каза, че тя спи. Ако искаш да я чакаш, докато се събуди, нямам нищо против. Тук няма работа вече за теб. Преди да си тръгнеш обаче, опаковай ми един куфар — дрехи, бельо, там каквото трябва. Просто ги нахвърляй вътре. Вземи големия син куфар от гардероба ми. Донеси го тук. Няма значение кога, аз ще съм тук.

— Да, сър — отвърна Ноел смутено.

— Сър — каза Рамп, обръщайки се към мен. — Чухте ли? Каква почтителна младеж. Това момче ще отиде далеч. Дръж се, Харвард!

Ноел трепна.

Рамп продължи:

— Иди кажи на майка си, че вече може да излезе, няма страшно. Това тук няма да го ям. Ще подремна.

Момчето се върна в кухнята.

Рамп го гледаше в гърба.

— Всичко ще се промени — промърмори той замислено. — Всичко.

Тъкмо се канех да отлепя колата от бордюра, когато Ноел излезе от ресторанта. Той ме видя и дотича до севилята. Бе свалил червения си жакет и върху тениската си бе метнал раница. Отпред на тениската пишеше GREENPEACE. По движението на устните му разбрах, че ми казва „извинете“.

Свалих стъклото на дясната врата.

Той отново каза:

— Извинете — и прибави „сър“.

— Какво има, Ноел?

— Просто се питах как е Мелиса.

— През по-голямата част от времето спи. Като че ли още не е понесла цялата тежест на удара.

— Тя е много… — Той се намръщи.

Аз чаках.

Ноел продължи:

— Трудно може да се изрази с думи.

Пресегнах се и отворих вратата.

— Влизай.

Той се поколеба малко, после свали раницата, остави я на пода и се вмъкна вътре. Вдигна раницата и я сложи в скута си. На лицето му бе изписано като че ли обидено изражение.