Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Преди колко време спря да идва?

Тя помисли малко.

— Преди около месец. Отначало помислих да не би нещо храната вече да не й харесва, но тя спря да ходи и в клиниката. Познавам колата й. Пък и си имаше разписание — идваше всеки понеделник и четвъртък като по часовник. В три и петнадесет пристигаше тук за редовната си паста или еклери, капучино и един кроасан със стафиди. Радвах й се, защото, да си кажа правичката, бизнесът не процъфтяваше кой знае колко. Ние тъкмо обявявахме съществуването си, а мъжът ми вече от три месеца ми надуваше главата с неговите „Казвах ли ти?“. От миналата седмица въведох и неделен обяд, но едва ли може да се каже, че възкресих мъртвите.

Цъкнах съчувствено с език.

Тя се усмихна.

— Нарекох ресторантчето „Ла Мистик“. Мъжът ми обаче вика, че единствената мистика в момента била кога ще затворя кепенците. Трябваше да му покажа, че греши… Точно затова се радвах на посещенията на Кати. Още се чудя какво ли е станало с нея.

— Знаете ли фамилията й?

— Защо?

— Просто се опитвам да се свържа с всички, познавали майката на пациента ми. Не се знае какво може да ни подскаже някоя подробност.

Тя се поколеба, после каза:

— Секунда само.

Сложи квитанцията в джоба си и отиде в кухнята. Докато чаках, хвърлих още един поглед на сградата отсреща. Никой не влизаше и не излизаше. Никакъв признак на живот зад прозорците.

Тя се върна с квадратно листче.

— Това тук е адресът на сестрата на Кати. Тя я посочи като поръчител, защото плащаше с чекове, а чековете й не бяха от този щат. Мислех си да й се обадя, но така и не се наканих. Ако се чуете, предайте й много поздрави от Джойс.

Взех листчето и прочетох написаното със стройни печатни букви.

КАТИ МОРИАРТИ

С-ВО РОБИНС

2012 АШБОРН ДРАЙВ

Ю. ПАС.

Телефонен номер с код 795

Сложих го в портфейла си, станах и казах:

— Благодаря ви. Всичко беше чудесно.

— Но вие ядохте само ягоди и пихте кафе. Елате някой друг път, когато сте гладен. Много сме добри. Наистина.

Погледнах през прозореца и този път имаше движение. Една строго облечена дама с побелели коси тъкмо се качваше в линкълна. А комбито вече потегляше.

Време беше да си побъбрим с доктор Урсула.

Но трябваше да изоставя и тази мисъл. Още преди да стъпя на тротоара, белият сааб изхвърча на заден от алеята, закова на улицата и се понесе бясно на север със свирещи гуми. Толкова бързо, че едва имах време да мярна съсредоточеното и красиво лице на шофьорката.

Докато седна зад волана на севилята, тя вече не се виждаше никаква.

Поседях малко в колата, чудейки се какво ли я е накарало да бърза така. Отворих жабката, взех атласа на района и потърсих Ашборн Драйв.

Къщата бе монолитна и голяма, разположена на широко и неоградено място, заобиколено от чинари и борове. На алеята бе паркиран бус, в чиято сянка бяха пръснати най-различни играчки. Стълба от три тухлени стъпала водеше към верандата и предния вход. На равнището на очите на вратата имаше мъничка вратичка, точно копие на голямата.

Звънване, мъничката врата се открехна и отвътре надникнаха две тъмни очи. Иззад тях долетя звукът и на телевизора. Очите се свиха.

— Доктор Делауер, за разговор с госпожа Робинс, моля.

— Ина минута.

Зачаках, оправяйки дрехите си и сресвайки косата си с пръсти.

Малката вратичка отново се отвори. Сини очи. Зениците се свиха.

— Да? — Млад глас, леко носов.

— Госпожа Робинс?

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се доктор Алекс Делауер. Опитвам се да намеря сестра ви Кати.

— Вие приятел на Кати ли сте?

— Не, всъщност не. Но имаме обща позната.

— Какъв доктор сте?

— Клиничен психолог. Съжалявам, че нахълтвам така, и с удоволствие бих ви показал документ за самоличност, както и такъв за професията ми.

— Да, няма да е зле да го направите.

Извадих съответните документи от портфейла си и й ги показах един след друг.

Тя попита:

— Коя е тази ваша обща позната?

— Това е нещо, което трябва да обсъдя лично с нея, госпожо Робинс. Ако не ви е удобно да ми кажете номера й, аз мога да ви дам своя, за да ми се обади тя.

Сините очи се огледаха насам-натам. Малката вратичка се затръшна и се отвори голямата. На прага застана русокоса жена на 37–38 години.

— Джан Робинс — представи се тя и ме огледа. Ноктите й бяха дълги, но не лакирани. — Нека разговаряме тук.

— Разбира се — отвърнах аз, усещайки с всяка частица от съзнанието си всяка гънчица по костюма си.

— Защо ви трябва Кати?