Джонатан Келерман - Хладнокръвна ярост

— Не, благодаря — усмихнато й отказах аз и погледнах към другата страна на улицата. Питайки се какво ли става зад фасадата отсреща. Пресмятайки броя на сеансите, необходими за закупуването на къс хартия, струващ четвърт милион долара. Опитвайки се да помисля как да се оправям с двамата Габни.

Когато собственичката отново се завърна, нивото на кафето в чашата ми бе спаднало с една трета, но от ягодите липсваха само две.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Ни най-малко, всичко е прекрасно.

Отпих от кафето, за да го докажа, и набодох най-едрата ягода на вилицата.

— Всичкото ни кафе е вносно — каза тя. — Симпсън и Верони купуват точно от същото място, но цената им е два пъти по-висока от моята.

Нямах представа кои са Симпсън и Верони, но се усмихнах и кимнах дружелюбно. После отново отпих и се заех с ягодата. Тя се повъртя още малко, след това отиде и започна да разговаря с готвача.

Продължих да гледам навън. Погледнах часовника — 2:35. По-малко от половин час до представлението. Какво да кажа на Урсула Габни?

Жената с огромния бюст излезе от кухнята с неделния вестник под мишница, седна на една маса и се зачете. Докато отгръщаше първа страница, очите ни се срещнаха и тя бързо извърна поглед. Глътнах остатъка от кафето.

Без да става от мястото си, тя попита:

— Нещо друго?

— Не, благодаря.

Донесе ми сметката. Аз й подадох кредитната си карта, тя я взе, вторачи се в нея и след малко ми я върна с квитанция, питайки:

— Вие доктор ли сте?

Чак сега се сетих как вероятно й изглеждам — дрехите, с които бях спал, небръснат.

Отвърнах:

— Психолог съм. Това отсреща е клиника и съм тръгнал на среща с един от докторите в нея.

— Аха — каза тя, продължавайки да ме гледа със съмнение.

— Не се безпокойте — казах й, пускайки най-приятната си усмивка. — Не съм им пациент. Просто се наложи да работя извънредно. Спешен случай.

Това обаче като че ли я стресна повече, затова извадих разрешителното и медицинската си карта и й ги показах.

— Честна дума.

Тя се поотпусна малко и попита:

— А какво правят там?

— Всъщност не знам точно — отвърнах. — Да не би да сте имали някакви проблеми заради тях?

— О, не. Просто оттам нито влизат, нито излизат много хора. А няма и табела, където да пише с какво се занимават. Нямаше дори изобщо да знам какво е, ако една тяхна клиентка не беше ми казала. Просто се запитах какво ли правят там.

— Самият аз не знам. По специалност работя с деца. Един от моите пациенти е дете на жена, която се лекува тук, може би сте я виждали. Кара стар ролс-ройс в черно и сиво.

Тя кимна.

— Виждала съм няколко пъти колата, но не съм виждала кой я кара.

— Жената, чиято е колата, изчезна преди няколко дни. И детето й го преживява твърде трудно. Дойдох тук да видя какво мога да науча.

— Изчезнала ли? Какво искате да кажете?

— Тръгнала за клиниката, но не стигнала до нея и оттогава никой не я е виждал.

— О! — Друг вид тревога, този път нямаща нищо общо с мен.

Вдигнах поглед към нея и прокарах пръсти през квитанцията.

— Знаете ли… — започна тя, но млъкна и поклати глава.

— Какво?

— Нищо… Вероятно е нищо. Не бива да се меся в неща, които не ме засягат…

— Ако знаете нещо…

— Не — твърдо отвърна тя. — Тук не става въпрос за майката на пациента ви. Става въпрос за друга жена, пак тяхна пациентка — искам да кажа, клиентката, за която споменах. Онази, която ми каза каква е тази къща. Идваше тук и не изглеждаше да й има нещо. Каза, че по-рано се страхувала да излиза навън — фобия някаква, и затова идвала да се лекува тук, но сега била далеч по-добре. Всеки би си казал, че обича тази къща, клиниката де, и ще изпитва благодарност. Но тя като че не изпитваше такова нещо. Но да не ме цитирате. Не искам главоболия. — Жената докосна квитанцията. — Трябва да сборувате и да се подпишете.

Сторих го, прибавяйки 25 процента бакшиш.

— Благодаря — каза тя.

— Удоволствието бе мое. Какво ви накара да си помислите, че жената не обича клиниката?

— Просто начинът, по който говореше. Задаваше много въпроси. За тях. — Кимайки към отсрещната страна на улицата. — Но не още от първия ден. След като вече бе идвала няколко пъти.

— Какви въпроси задаваше?

— Откога са тук. Но аз нямах представа, самата аз току-що бях започнала. Дали докторите или някой от техните пациенти е идвал тук. Този въпрос бе по-лесен. Не, нито веднъж. С изключение на Кати, така се казваше тя. Изглежда, не се страхуваше от нищо. И като че ли бе малко агресивна. Но аз я харесвах — тя се държеше приятелски и харесваше храната ми. И винаги идваше. Радвах се, че имам поне един редовен клиент. После един ден, просто ей така — собственичката щракна с пръсти — тя спря да идва. Стори ми се странно. Особено пък, след като не бе споменавала нищо за приключване на лечението. Затова, като казахте, че онази жена изчезнала, това ми напомни някак си за нея. Макар че Кати всъщност едва ли е изчезнала . Тя просто спря да идва.