Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Не съм сигурен, че дори тя знае цялата истина, но вече е наясно, че баща й не е бил отвлечен насила. И при всички случаи знае достатъчно, за да започне Шамборд да се безпокои. Ако се уплаши, че това може да провали плана му, току-виж решил дори да я пожертва.

— Собствената си дъщеря?! — потръпна Ранди.

— Той е фанатик. А и нищо чудно Бонард да го улесни и сам да се заеме с това.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — намеси се Питър, — но горивото ни е на привършване, а виждам едно спокойно местенце, където заредихме на идване. Предлагам да поспрем. Още повече, че май всички имаме нужда от малко гориво… Джон, ти кога яде за последен път?

— Вече не си спомням.

— Ето, виждаш ли?

Емил Шамборд се облегна назад и се протегна. Гърбът му се беше схванал. Обстановката в стария оръжеен склад беше доста потискаща — каменни стени, високи тавани, прашни доспехи и средновековни оръжия, но той сам си бе избрал да работи в това мрачно, затворено отвсякъде помещение, тъй като не искаше нищо да го разсейва. Пропъждаше от съзнанието си дори мисълта за Терез.

Сега главното беше ДНК компютърът — съвършеното творение на мисълта му, готово сякаш да заживее свой собствен, самостоятелен живот. Дори той, създателят му, изпитваше страхопочитание пред него, тъй като съзнаваше диапазона на възможностите му. Онова, което отличаваше ДНК компютъра от силиконовите му предшественици и го правеше единствен по рода си, беше фактът, че той проверяваше възможните решения едновременно, а не последователно, с други думи — действаше с небивала досега бързина.

В основата на всичко бяха снопчетата желе, спиралите ДНК, които образуваха всяка жива клетка и с които Шамборд боравеше със замах, като виртуоз — беше разгадал тайната им, за да ги подчини на мисълта си, и беше успял да ги групира в нова конфигурация. Сега неговият суперкомпютър притежаваше изумителна мощ и преодоляваше с лекота и най-сложните, нерешими досега проблеми на компютърните мрежи — създаваше свръхскоростни информационни магистрали, играеше сложни мисловни игри, например триизмерен шах… В крайна сметка всичко се свеждаше до това — да се избере единствено вярната пътека сред безброй други и това да стане максимално бързо.

Компютърът на Шамборд притежаваше удивителната способност да променя кодовете и защитните си структури с невероятна бързина, при това като използваше само една стотна от капацитета си. По такъв начин той правеше практически невъзможно чуждото проникване и сякаш непрекъснато се развиваше и самообновяваше. Ученият се усмихна, горд от творението си. Единственото сравнение, което му идваше наум, беше с Борг от американското телевизионно шоу „Стар Трек“, който също беше в състояние да отбие всяка атака, и то по нов, оригинален и непредсказуем начин. Това беше много важно за Шамборд, защото сега предстоеше сблъсък с най-коварния противник, който атакуваше подмолно и се опитваше да унищожи самата душа на Франция.

Вдигна за миг поглед към окаченото на стената платно, за да се зареди с решителност и да почерпи вдъхновение, и отново се съсредоточи върху непосредствения си проблем — издирването на Марти Целербах. Беше проникнал в компютърната му система във Вашингтон — това се оказа просто като детска игра, но установи, че Марти не я е посещавал от деня на експлозията в „Пастьор“. Стисна зъби, остави му малка „честитка“ и излезе по обратния път.

Можеше да провери банковите сметки на Марти и го направи. В последно време нямаше никакво движение…

Замисли се. Оставаше му още една възможност — кредитната карта на Марти.

След миг на екрана се появи списък с покупките на Марти и Шамборд едва не подскочи — да! Вчера Марти се беше сдобил с нов лаптоп. Покупката беше направена в Париж.

Емил Шамборд включи клетъчния си телефон.

Сгушено между Швейцария и Австрия, малкото кралство Лихтенщайн често се подминаваше от обикновените туристи, затова пък беше добре известно на онези, които желаеха да пренесат или укрият известна сума пари. Защото освен с щедрата си природа Лихтенщайн се славеше и с пълната си дискретност по отношение на финансовите операции.

Падаше здрач и над улиците на столицата Вадуц се спускаха тъмни сенки — нещо, което напълно устройваше Абу Ауда. Той се придвижваше с бърза крачка по булеварда, който се спускаше покрай Рейн. Все още беше облечен като западен турист и вървеше, без да поглежда никого. Очевидно знаеше къде отива.