Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Спря пред една от къщите, която по нищо не се отличаваше от съседните, и почука на вратата три пъти. Изчака малко. Последваха още четири почуквания.

Отвътре се чуха стъпки, някой дръпна резето и едва-едва открехна вратата.

— Breet bate — каза Абу Ауда на арабски в тесния процеп. „Търся стая.“

— May-fah-hem-tiksh (Не разбирам) — отвърна мъжки глас.

Абу Ауда повтори паролата и добави:

— Държат Мавритания!

Вратата рязко се отвори и нисък мургав мъж попита обезпокоено:

— Какво?

Абу Ауда мина навътре, като почти го отмести от пътя си. На този адрес беше една от главните спирки на арабската hawalala — верига за подземен трафик, пране и инвестиране на пари. Организацията действаше при пълна секретност, имаше своя стабилна структура и беше почти изключено представителите на закона да се доберат до нещо. От тук се финансираха не само отделни лица, но и определени каузи. Само в рамките на предишната година по канала бяха преминали около един милиард щатски долара.

— Кой финансираше Мавритания? — продължи Абу Ауда на арабски. — Откъде идваха средствата?

— Знаеш, че не мога да ти кажа…

Абу Ауда извади пистолета си и мъжът отстъпи назад.

— Онези, които са осигурили парите, държат Мавритания — заплашително повтори Абу Ауда. — Те не служат на нашата кауза. Целите им са други. Искам да знам кой стои зад капитан Бонард и Шамборд. И ти ще ми кажеш.

Джон, Питър и Ранди привършиха сандвичите, които си бяха купили от малкото летище, и продължиха да обсъждат ситуацията.

— Каквито и стъпки да решим да предприемем за издирването на Шамборд и капитан Бонард, трябва да действаме максимално бързо — каза Питър. — Не бива да ги оставим да ни изпреварят.

Джон кимна.

— Мавритания планираше да ударят Израел тази сутрин… Имаме налице функциониращ молекулярен компютър, но е възможно Шамборд и Бонард още да са на път…

— Не бива да разчитаме много на това — мрачно поклати глава Ранди.

Слънцето вече беше залязло и над земята бързо се спускаше мрак. В далечината проблясваха гроздове от светлинки. Париж… Докато се взираха в сиянието на големия град, проснат пред тях като на длан, Джон си припомни как започна всичко. Посещението на Фред Клайн беше преобърнало живота му на сто и осемдесет градуса… Беше разбрал за експлозията предишния понеделник, а имаше чувството, че от тогава е изминала цяла вечност.

Сега вече фокусът се беше стеснил, но все още не се знаеше какви ще са последствията при евентуален провал… Едно беше сигурно — платената цена щеше да бъде твърде висока. Затова се молеше да успеят навреме. И се надяваше да могат да разчитат на Марти…

Доктор Лочиел Камерън забелязваше колко притеснен и угрижен е Марти. Беше минало доста време, откак взе лекарството си, и започваше да става неспокоен. Крачеше напред-назад из стаята с леко тромавата си походка, а доктор Лочиел усмихнато го наблюдаваше от креслото. Той беше сърдечен, добронамерен човек и след като на младини беше минал през ада на войната и беше видял с очите си болката, смъртта и разрухата, сега нямаше нищо против да се посвети на едно далеч по-спокойно занимание, каквото беше пластичната хирургия.

— Тревожиш се за приятелите си, нали? — меко попита доктор Камерън.

— Много ясно! — избухна Марти. — Кой знае на какво са подложени, докато аз вегетирам в този луксозен затвор! — Той огледа с отвращение елегантната болнична стая и продължи, като размахваше разпалено ръце. — Досега трябваше да са тук! Гренобъл не е на луната…

Още не можеше да се примири, че го бяха оставили тук, и уютната, успокояваща болнична атмосфера само усилваше раздразнението му.

Къде ли бяха сега Джон, Ранди и Питър? Би дал всичко, за да е с тях в този момент. Ако не можеше да спаси приятелите си, поне щяха да умрат заедно.

— Разбирам, че си притеснен… — започна доктор Камерън, но Марти го прекъсна гневно:

— Притеснен ли?! Отчаян съм! Те може би имат нужда от мен! Може би точно в този миг ги дебне смъртта… — Той трепна изведнъж и погледът му се оживи: — И аз знам какво трябва да направя! Може би все още не е късно! Точно така. Ще ги спася! Ще скоча за тях в бездните на ада и ще ги изтръгна от ноктите на смъртта! Само ако знаех къде са…

В този момент вратата се отвори и Марти се извърна, готов да излее гнева си върху натрапника.

Но на прага стоеше Джон в тъмно авиаторско яке и с усмивка, която озаряваше цялото му лице. Зад гърба му надничаха Ранди и Питър, също усмихнати. Марти винаги се беше затруднявал в разчитането на чуждите емоции, така както и в изразяването на собствените. С течение на времето беше разбрал, че вдигнатите нагоре ъгълчета на устата означават усмивка, с други думи — радост, разбра и че смръщеното лице изразява скръб или гняв, но някои по-тънки нюанси все още му убягваха. Този път обаче като че ли успя да прочете всичко, изписано на лицата на тримата си приятели. Наред с радостта им, че го виждат отново, долови и някаква спотаена тревога, някакво напрежение, като че ли бързаха да свършат нещо неотложно и не възнамеряваха да останат за дълго.