Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Двамата влюбени нямаха търпение да се озоват в апартаментчето на Пайк, а после — в леглото, и да се отдадат на страстта си.

Прекосиха река Шпрее и минаха Бранденбургската врата. Пайк живееше в Източен Берлин, в бохемския квартал „Пренцлауер Берг“.

В момента, в който влязоха в апартамента й и затвориха вратата зад гърба си, те започнаха трескаво да свалят от себе си дрехите. След малко Пайк въздишаше блажено в прегръдките на Йоахим, който обсипваше гърдите й с целувки.

— Как бих искала с теб да сме на някое слънчево, романтично място… Южна Италия или може би… Испания, а защо не и Южна Франция… — промълви Пайк, като се сгуши на гърдите на Йоахим. — В Берлин пролетта е хладна и това ме потиска…

— Наистина ли? — оживи се той, като се любуваше на кадифено меката й кожа. — Можеш ли да си представиш — само преди седмица бях в Южна Франция с генерал Битрих? Ех… ако беше дошла с мен…

— А какво щеше да каже генералът? — палаво изчурулика тя. — Май нямаше да ми се зарадва особено…

— Кой, генерал Битрих ли? Ами че той почти през цялата нощ беше на оня френски кораб… Отиде само с пилота, а аз трябваше да ги чакам на сушата. Обикалях сам нагоре-надолу по кея, открих ресторантчета с превъзходни вина… Но бях сам, а като си помисля, че можехме да сме двамата…

— Да, сигурно щеше да ми хареса… Но сега сме тук и сме само двамата, нали?

При последвалата бурна прегръдка Пайк падна от леглото и си удари гърба и коляното. Усмихваше се храбро, но очите й се насълзиха от болка.

Йоахим я настани в леглото и намести възглавниците около нея. Изглеждаше толкова уязвима, толкова крехка.

— Моля те, завий ме… — прошепна. — Мисля, че ме тресе… Ама че съм и аз… Как можа да се случи точно сега?

Йоахим Биерхоф, офицер и джентълмен, я зави и взе малката й ръка в своята. Пайк цялата трепереше.

— Съжалявам, че стана така… Аз…

— Няма нищо — увери я той. — Ще се оправиш. Може би трябва да поспиш…

— Да… Утре ще съм по-добре… Нали не ми се сърдиш?

— Как можа да си го помислиш?

Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и прошепна:

— Толкова си мил…

После потъна в сън. Лейтенант Йоахим Биерхоф се облече и се измъкна на пръсти, за да не я събуди. Не му оставаше нищо друго.

В момента, в който входната врата се хлопна, Пайк скочи от леглото, облече се и вдигна телефона. Набра някакъв номер и докладва:

— Генерал Битрих действително е бил в Южна Франция. Прекарал е нощта на борда на френски самолетоносач. Нали това те интересуваше?

— Ти си истинско съкровище — увери я Питър. — Все пак се надявам цената да не е била прекалено висока…

Анджела Чадуик се засмя.

— Знаеш, че за теб съм готова на всичко…

— Радвам се да го чуя. Сгрява старите ми кости…

— Хайде стига, Питър. Ти никога няма да остарееш.

— Хмм… Анджи. Благодаря, но ако съм оставил у теб такова впечатление, то е защото край теб всеки се чувства по-млад. Ти би могла и мъртвец да вдигнеш от гроба.

Тя се усмихна. Питър си оставаше Питър.

Когато разговорът приключи, Анджела оправи леглото и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Време беше да си върви у дома — от другата страна на реката.

Питър беше осигурил на Марти нов лаптоп и той прекарваше почти всяка минута пред него в очакване на съобщение от Джон. Седнал с кръстосани крака на болничното легло, само през последните два часа той беше проверил уебсайта на Аспергер-ОАЗИС поне петнайсет пъти, но засега нямаше никакъв отговор.

Марти се люшкаше между надеждата и отчаянието и дори не разбра, че Питър и Ранди са влезли в стаята, докато не заговориха.

— Нещо ново, Марти? — тихо попита Ранди.

— Защото ние не открихме нищо — мрачно добави Питър. — МИ-6 нямат абсолютно никаква информация. Може би, ако знаехме за кого наистина работи Джон, бихме могли да се свържем с тях и да разберем нещо…

— И в ЦРУ ли не знаят нищо? — попита Марти, като погледна към Ранди.

— Засега няма никакви новини…

Марти се намръщи.

— Пак ще проверя уебсайта ОАЗИС.

— Кога го провери за последно? Минаха ли десет минути?

На пълничкото лице на Марти избиха две червени петна.

— Остави ме на мира, Питър! Да не би ти да не ходиш да телефонираш постоянно? — раздразнено отвърна той.

Питър нямаше какво да отговори на това. Марти беше напълно прав.

В уебсайта ОАЗИС, създаден за информация и подкрепа на болните от синдрома на Аспергер и близките им, Марти се чувстваше в свои води. Той беше свикнал да го посещава и не можеше да си представи живота си без него. Съществуването на „нормалните“ хора му се виждаше толкова безрадостно и скучно, изпълнено с несъществени неща. ОАЗИС беше друго нещо — глътка свеж въздух, вода за умиращия от жажда. Хората, които го създаваха, си разбираха от работата и главното — бяха на неговата дължина на вълната.