Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

В главата му започваше да се оформя някаква мисъл, която на пръв поглед изглеждаше невероятна, но кой знае? И колкото повече мислеше за това, всичко лека-полека започваше да си идва на мястото… парчетата от странния пъзел започваха да се нареждат.

„Черният пламък“ беше служил за параван на „Щита с полумесеца“, а „Щитът с полумесеца“ — за прикритие на Шамборд и капитан Бонард, които всъщност преследваха свои цели.

Възможно беше и да греши, но интуицията му подсказваше, че е на прав път. Ускори ход. Трябваше да се изплъзне на Абу Ауда и хората му и да намери начин да се свърже с Фред Клайн. Трябваше да го предупреди кои са инициаторите на всичко, за да бъдат спрени навреме. В противен случай рискуваха да се насочат по грешна следа и да стане твърде късно.

Джон видя хеликоптера да кръжи над боровете и разбра, че отново е загазил. Точно прекосяваше една открита полянка, когато се разнесоха изстрелите и над главата му се посипа дъжд от борови иглички. Бяха го забелязали! Щяха да кацнат някъде наблизо, да се пръснат по склона и да го причакват.

В продължение на два часа упорито беше напредвал нагоре по стръмния баир с надеждата, че ще им се изплъзне… Най-после реши, че се е отдалечил на безопасно разстояние и сви настрани, като отново започна да се спуска надолу, с надеждата, че ще излезе на някакъв път. Предполагаше, че е някъде в Югоизточна Франция, но все още не можеше да се ориентира къде точно. Вече нямаше търпение да срещне някой от местните жители, да намери телефон, да влезе в досег с цивилизацията… Сега се укоряваше, че беше избързал — прекалено рано беше сменил посоката, почувствал се беше сигурен и… беше сгрешил.

Сви настрани, като се надяваше да се изплъзне на хайката, организирана от Абу Ауда. За беда стресна ято врани и те се разлетяха над боровете с крясъци. Прехапа устни. Обстоятелствата отново се бяха обърнали срещу него, и то защото прекалено рано се беше успокоил, подценил беше Абу Ауда.

Притаи се зад една скала и хвърли поглед нагоре. Върхарите на боровете се полюшваха от вятъра. Планинските усои тъмнееха зловещо, дори птичите песни и жуженето на пчели, които огласяха ливадите, не достигаха дотук.

Планината сякаш го дебнеше настръхнала. Някъде там, в хладните сенки, се промъкваха хората на Абу Ауда.

И ето че измежду дърветата се показа главата на мъж с афганска чалма на главата. На трийсетина метра от двете му страни Джон забеляза още двама от терористите.

Останалите не се виждаха, но вероятно и те не бяха далече. Все пак, ако действаше бързо, това нямаше да има особено значение. Трябваше да рискува и да се опита да пробие обръча им. Трима срещу един не беше най-лошото възможно съотношение, при положение, че беше въоръжен и под прикритието на скалата.

Терористите вероятно вече знаеха, че е убил един от тях и е взел оръжието му. Единият от тях направи знак на другите двама и се насочи към скалата.

Джон чакаше, готов за стрелба.

Лошото беше, че още с първия изстрел щеше да привлече останалите.

Даде няколко бързи изстрела и тримата паднаха като подкосени, преди да се опомнят.

Обърна се и затича надолу по хълма — спускаше се по диагонал, за да се отдалечи максимално от вилата. Не чуваше зад гърба си изстрели, нито викове — това беше добре, все още имаше шанс да се изплъзне на преследвачите.

След малко отново чу хеликоптера. Притаи се под гъстите клони и го видя да кръжи над боровете. Отвътре надничаше Абу Ауда. Очевидно беше оставил част от хората си долу и сега се опитваше да реши в коя посока може да е тръгнал Джон, за да прегради пътя му с останалите неколцина.

На Джон също му предстоеше да вземе бързо решение, от което може би зависеше животът му. И той съобразяваше трескаво, като се опитваше да се постави на мястото на Абу Ауда, да разбере какво се върти в главата му. Най-после реши, че Абу Ауда би очаквал от него да се насочи на юг и да се опита да увеличи максимално разстоянието между себе си и преследвачите. Затова хукна надясно, но след малко забави ход и започна да се промъква безшумно на запад през гората.

След около час гората започна да оредява и не след дълго Джон чу шум на преминаващ автомобил. Насочи се в посоката, от която идваше шумът, и сърцето му развълнувано заби. От време на време чуваше и хеликоптера, но все по-отдалече.

Стигна до едно поточе и спря, за да се разхлади и да промие раните си. Повървя още малко през гората и изведнъж трепна. Видя между дърветата асфалтов път и табела, на която пишеше „Гренобъл — 12 км“. Не беше кой знае колко далече, но трябваше да се движи встрани от пътя — опасността все още не беше отминала, а и рискуваше да привлече нечие внимание.