Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

След малко отново чу шум от приближаващо превозно средство и изчака притаен зад дърветата. Видя селскостопански камион, който се движеше в неговата посока. Хвърли автомата в един храст и излезе на пътя, като размахваше ръце.

Камионът спря и шофьорът му направи знак да се качи. Джон седна до него и поздрави на френски. Обясни, че е чужденец и че е тръгнал при един приятел в Гренобъл. Били се разбрали да се видят на обяд, но колата му отказала да запали и решил да тръгне пеша, като си казал, че по пътя може и да срещне някой добър самарянин… Минал напряко през гората за по-бързо, но се спънал и паднал лошо, затова бил в този вид…

Фермерът го слушаше съчувствено и цъкаше с език. Оказа се доста общителен и беше доволен, че си е намерил компания за из път. Бъбриха си, докато стигнат Гренобъл, но Джон през цялото време беше нащрек. Искаше да се увери, че всичко е наред и най-после е успял да се измъкне на Абу Ауда и хората му.

Разположен в сърцето на Алпите, старинният град Гренобъл се посещаваше от много туристи — може би затова фермерът изобщо не се усъмни в думите на Джон и срещата им не му се видя странна. Градът беше известен не само с историческите си забележителности, но предлагаше и чудесни условия за зимни спортове.

Фермерът остави Джон на оживения централен площад. Денят беше слънчев и кафенетата бяха пълни с хора, седнали отвън, на открито. Като ги гледаше, Джон неволно се сравни с тях и си каза, че час по-скоро трябва да се преоблече. Раздърпаните му дрехи не бяха направили особено впечатление на фермера, но тук, на фона на спретнатите туристи, имаше вид на скитник.

Първата му работа беше да се обади на Фред Клайн от един уличен телефон.

— Джон? Значи все пак си жив?

— Долових ли бурна радост или само така ми се стори?

— Ще оставим прегръдките за после — Фред Клайн звучеше угрижено и явно не му беше до шеги. — Първо искам да те запозная с някои факти. — И той му описа накратко поредната катастрофа — прекъсването на връзката със сателитите.

— Надявах се, че ще се окаже обикновена авария… — завърши мрачно.

— Хайде, Фред… Предполагам, веднага си разбрал, че е далеч по-сериозно.

— Добре, де. Таях наивната надежда, че не е каквото си мисля, че след като компютърът е унищожен…

— Ранди успяла ли е да се измъкне?

— Да. В момента е в Париж. А ти къде си?

Джон си пое дълбоко дъх. Ранди беше жива. Една добра новина.

Разказа на шефа си всичко случило се след експлозията във вилата.

Клайн мрачно изруга.

— Значи мислиш, че „Щитът с полумесеца“ не са в дъното на всичко?

— Последните събития ме наведоха на тази мисъл. Трудно ми беше да намеря връзката между капитан Бонард и ислямските терористи. Но именно той е човекът, отговорен за онова мистериозно обаждане от щаба на НАТО. И той или Шамборд са застреляли пилота на „Щита с полумесеца“. След което са заминали в неизвестна посока заедно с Терез Шамборд и Мавритания. Като разбра това, Абу Ауда беше направо извън себе си. Безпокоеше се и дали Мавритания е още жив. По всичко личи, че не се касае за обикновен метеж, бунт на малцинството, а за нещо далеч по-сериозно, планирано отдавна.

— И кой според теб стои зад всичко това? Емил Шамборд?

— Или капитан Бонард. Възможно е да държи Шамборд чрез дъщеря му — добави Джон, обезпокоен за Терез. — А знае ли се вече нещо за Питър Хауел и Марти?

— Доколкото разбрах от Ленгли, и те са в Париж. Марти бил дошъл на себе си.

Джон трепна от вълнение.

— Казал ли е нещо за Шамборд?

— Нищо, което да не знаем… Ще изпратя Ранди да те вземе.

— Кажи й, че ще я чакам на спирката на лифта във Форт дьо ла Бастии.

— Ще й предам. — Фред Клайн помълча и добави, след кратко колебание: — Полковник Смит, възможно е зад Шамборд и Бонард да стои още някой. Може дори да е дъщерята.

Терез? Не. Това беше изключено. Но другото… беше напълно възможно. Като се замислиш…

— Добре, Фред. Ще го имам предвид. Измъкни ме от тук по най-бързия начин.

Старши капитан Либ Тасини седеше зад бюрото си в Генералния щаб на флота на площад „Конкорд“ и замислено си играеше с красивата химикалка „Мон Блан“, без да сваля поглед от Питър Хауел.

— Странно, че ми задаваш този въпрос, Питър. Мога ли да попитам какво е предизвикало интереса ти?

— Да кажем, че от МИ-6 ме помолиха да се поинтересувам… Доколкото знам, има връзка с проблема на един от младшите ни офицери.