Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Напротив! — повиши глас Ла Порт. — Всичко това само доказва, че е настъпил решаващият момент, в който трябва да направим избора си! Отговорността е голяма, но сме длъжни да я поемем. Трябва да затвърдим позициите си, преди да е станало твърде късно. Бъдещето на обединена Европа е в наши ръце!

Чиконе потърси подкрепа в погледите на останалите и отново отговори от името на всички:

— Тази идея не може да ни остави равнодушни, генерал Ла Порт, но, уви, продължавам да смятам, че все още е твърде рано за каквито и да било действия в тази насока. Просто защото не сме готови. Такава е горчивата истина.

Неколцина от събраните в залата закимаха в знак на съгласие.

Изведнъж заговори генерал Битрих, който до този момент не беше проронил и дума. Всички погледи се обърнаха към него.

— Колкото до компютърната атака срещу сателитите на Съединените щати, която очевидно безпокои нашите комисари и генерал Ла Порт твърде много, убеден съм, че американците в най-скоро време ще овладеят ситуацията и ще разкрият кой стои зад всичко това.

В залата отново се разнесе одобрителен шепот, но генерал Ла Порт само се усмихна и отвърна уклончиво:

— Напълно е възможно.

Сивите очи на немеца проблеснаха, хладни като стомана.

Когато гостите се изтеглиха в трапезарията, където беше сложена масата, генерал Битрих се приближи до Ла Порт и подхвърли:

— Жалко за генерал Мур. Каква ненавременна загуба…

Ла Порт кимна печално.

— Да. Потресаващо. И като си помислиш, че само преди броени часове бяхме заедно…

— Нали? — подхвърли германецът, без да сваля очи от него. — Като възстановявам в спомените си оня разговор, се сещам, че Мур спомена нещо… Той беше останал с впечатлението, че знаете нещо, което премълчавате.

Ла Порт издържа погледа му.

— Да, и аз си спомням, че Мур изрази подобно опасение. Не знам какво го беше навело на тази мисъл, но го уверих, че греши.

Той посочи към отрупаната с изискани ястия маса, която се виждаше през отворената врата.

— Надявам се, че обичате фламандска кухня, генерал Битрих?

Кокетната вила с островръх покрив беше облицована отвън с дървена ламперия и чудесно се вписваше в планинския пейзаж. На север прозорците й гледаха към заснежените върхове на Алпите и стръмните склонове, обрасли с борови гори. На юг се откриваше панорамна гледка към обширни алпийски ливади, а в далечината се виждаше старинният манастир Шартрьоз. Снегът, осеян със стъпки на сърни, още лежеше тук-там по поляните, но въздухът вече ухаеше на пролет и свежа трева.

Заключената в една от стаите на втория етаж Терез Шамборд обаче трудно можеше да се полюбува на приказно красивата гледка. Прозорците бяха разположени толкова нависоко, че тя дори не можеше да надникне през тях. Затова примъкна леглото под прозореца и избута върху него старинното писалище. Оставаше да закрепи отгоре и стола. После щеше да се покатери и да погледне.

В този момент ключът се превъртя в ключалката и на прага се появи баща й с поднос в ръцете.

Той я погледна изумено и поклати глава.

— Безсмислено е, Терез… Вилата е кацнала на ръба на стръмна урва и ако някой се опита да скочи от прозореца, няма да оцелее. Плюс това прозорците са заковани. За всеки случай.

— Много умно измислено… — Гласът на Терез беше леден. — Но аз все пак ще се измъкна от тук. И ще отида в полицията.

Баща й я гледаше тъжно.

— Надявах се, че ще ме разбереш… Че ще се присъединиш към нас в тази… благородна битка. Изчаквах благоприятен момент, в който да ти обясня всичко, но намесата на онзи американец само обърка нещата… — Той въздъхна. — Аз съм ти баща, Терез. И мястото ти е тук, до мен, дори и да не искаш да ме погледнеш… Ето, донесох ти храна. Хапни, защото всеки момент тръгваме.

— За каква „благородна битка“ ми говориш?! — избухна Терез. — Как изобщо си могъл да си помислиш, че ще одобря това? Събрал си се с банда убийци, които планират нещо чудовищно!

Тя потръпна.

— Терез, ние служим на висока кауза — тихо каза баща й. — И както казах на оня американец, не аз помагам на терористите, а те — на мене. Ние с капитан Бонард имаме цели, различни от техните.

— Какви цели? — настоя тя. — Трябва да бъдеш откровен с мен, ако искаш да ти се доверя.

Шамборд я погледна замислено.

— Бих искал да ти кажа всичко, но… още не си готова. Може би по-късно, когато всичко свърши.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа и бързо излезе от стаята. Ключът отново се превъртя в ключалката.