Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Днешният ден очевидно беше особен — пред сградата с вид на средновековен замък бяха паркирани седаните и лимузините на ръководството на НАТО и на представителите на Съвета на европейските нации, който тази седмица щеше да заседава в Брюксел.

Гостите бяха събрани в огромния салон със старинни оръжия, хералдически гербове и платна на Ван Дайк и Брьогел по стените. Гордата аристократична осанка на домакина им, генерал Ла Порт, се извисяваше край запалената камина.

Комисарят на Европейския съюз Енцо Чиконе, току-що пристигнал от Рим, се изказваше на английски:

— Проблемът със сателитите на американците наистина е обезпокояващ. Дотолкова, че застави мнозина от нас да преосмислят становището си по някои въпроси… Може би наистина сме станали прекалено зависими във военно отношение от американците. Позволили сме НАТО да стане едва ли не синоним на Съединените щати.

— И все пак нашето сътрудничество със Съединените щати се оказа ползотворно в много отношения — отбеляза Ла Порт. Говореше на френски — език, за който Чиконе бе принуден да ползва преводач.

— Но това беше преди — продължи той, — когато още не бяхме готови да вземем съдбата си в ръце. Сега вече сме натрупали достатъчно опит и е време да станем по-самостоятелни. Не търсим конфронтация с американците, а заслужено признание на нарасналата си мощ.

— Военната сила винаги е свързана и с икономическо влияние, с позиции на световния пазар — отбеляза комисарят Ханц Брехт от Виена, който говореше на английски, за да улесни Чиконе. — Както казахте, генерале, ние вече спокойно можем да бъдем конкурент на Съединените щати на световния пазар. И е жалко, че трябва сами да си налагаме някои ограничения, ръководени от политически съображения.

— Именно — одобрително кимна Ла Порт. — Радвам се да чуя всичко това. Вече бях започнал да се питам дали ние, европейците, не сме потънали в някаква летаргия и не сме загубили съзнанието за своята мощ. Та в края на краищата не създадохме ли ние Америка, за да се озовем сега в положението на нейни васали?! Великобритания очевидно вече е признала господството на Америка. Ние ли ще сме следващите, които ще го сторят?

Събралите се го слушаха внимателно. Освен италианския и австрийския комисар, тук бяха и белгийският и датският представител на Съвета на европейските нации, както и военното ръководство на НАТО, тоест генералите, които преди броени дни бяха събрани на борда на „Шарл дьо Гол“: испанецът Валентин Гонсалес със своята дръзко килната фуражка; италианецът Руджиери Инзаги с пронизващия поглед и германецът Ото Битрих със замисленото изражение на мъжественото грубовато лице. Липсваше само британският генерал, сър Арнолд Мур, чиято така ненавременна смърт беше потресла всички. Те бяха военни, свикнали да гледат смъртта в лицето, но подобен край им се струваше оскърбителен — ако не умреш в битка, то поне да е у дома, с побелели коси, сред спомените и медалите.

Думите на Ла Порт бяха посрещнати с противоречиви чувства. Почти веднага избухнаха възражения, но се чуха и гласове, които изразяваха съгласие.

Генерал Битрих беше седнал по-встрани и не вземаше участие в спора, но мълчанието му не беше безучастно, а по-скоро — напрегнато. Той се взираше в Ла Порт така, сякаш правеше дисекция на рядък биологически вид и суровото му лице изглеждаше по-замислено отвсякога.

Но Ла Порт не забелязваше втренчения в него поглед. Идеята за една колосална общност — обединена Европа, беше завладяла цялото му съзнание и той се опитваше да я внуши и на останалите. Те изглеждаха предпазливи, резервирани, но той щеше да ги зарази със своя устрем. И призивът му отекна в залата:

— Колкото и да спорим, мисля, че всички ще се съгласите с едно: Европа, от Прибалтика до Средиземноморието, от Атлантика до Урал, може да се превърне в единна сила, отговорна за собственото си бъдеще! За тази цел ни е необходима обединена армия!

Комисарят Чиконе се раздвижи неспокойно на стола си и пръв наруши настъпилото мълчание:

— След няколко години ще имате твърдата ми подкрепа, генерал Ла Порт. Но не и сега. Още не. Бих искал да споделя ентусиазма ви, но мисля, че още не сме готови за подобна решителна крачка. Не можем да не си даваме сметка за нестабилната международна обстановка — сложната ситуация на Балканите, многобройните терористични атаки, взривоопасните зони в Средния изток и бившите съветски републики…

Тези думи очевидно изразяваха всеобщото мнение и бяха посрещнати с одобрителен шепот.