Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Макдърмид вече леко нервничеше. Поклони се на гостите и бързо закрачи към вътрешността на апартамента. Приятната усмивка се бе изпарила от лицето му, обземаше го раздразнение. Грабна слушалката и грубо изграчи:

— Докладвай!

— Задачата е изпълнена — рече Фен Дун отсреща. — Както очаквахте, на острова имаше още един американски агент. Мондрагон убихме, прибрахме декларацията, оставихме другия да избяга. Сега те ще бъдат надлежно алармирани.

— Добра работа.

— Има още нещо — продължи Фен. — Вторият агент е полковник Джон Смит, микробиолог от АИМИИБ.

— Е, и? За кого работи?

— За никоя от известните американски разузнавателни организации.

Макдърмид само изръмжа:

— Интересно…

— Който и да го е изпратил, Смит сега е в Шанхай, което работи в наша полза. Аз ще се заема с него. Обаче ни се отваря друг немалък проблем. Него просто не го очаквахме.

— За какво говориш? — отново се ядоса Макдърмид.

— За Юй Юнфу. Той се прави на лисица, а всъщност е едно уплашено зайче. Притиснат ли го в ъгъла, ще се самоизяде. В момента е ужасен до смърт, възможно е да направи някоя глупост.

Макдърмид се замисли.

— Прав си. Не можем да поемем този риск. Извади го от уравнението.

Остави слушалката, но мисълта за въпросния Смит не го напускаше. В същия миг на вратата се почука.

— Да?

— Госпожица Сун е в гостната, сър.

— Благодаря ти, Лорънс. Поднеси й нещо, обърни й нужното внимание. Обясни, че след малко идвам.

Остана на място, замислен още малко време, сетне разтърси глава и стана. Сун Люся бе дъщеря на високопоставен човек, не можеше да си позволи да я обижда. При това бе страхотно гадже. И младо.

Взе бърз душ, смени дрехите и усмихнат излезе от спалнята. Нощта е все още млада. Отвън светлините на Хонконг блестят в краката му, светът е негов. Когато влезе в гостната, доброто му настроение се бе изцяло възвърнало.

Шанхай

Чжао Янцзъ не бе помръднал от екзотичното кресло в кабинета на Юй Юнфу. Седеше угрижен там, въздишаше и поглеждаше към празния пистолет. Може би американецът наистина ще помогне? Но дали отговорът на проблемите му е да напуска Шанхай? Има и по-лесен изход, ще прибере пълнителя отвън, ще допре дулото до слепоочието и…

Отново втренчи очи в оръжието, погали го с пръсти. Представи си изстрела — куршумът профучава през цевта, излиза от него като гневна светкавица, пробива черепа и меката мозъчна тъкан… Този път не потръпна. Това бе някакъв изход. Дори се поуспокои при тази мисъл. Изход винаги има, нали? Накрая ще намери покой, битката ще остане зад гърба му, повече няма да страда от мисълта за позора на фирмата.

Огледа познатия до болка кабинет на президента — директор Юй. Като касиер бе прекарал немалко часове тук, всъщност едва ли не половината си живот — в опити да поправя грешките на себелюбивия бизнесмен и да поддържа имиджа на фирмата. Въздъхна още веднъж, сетне дълбоко пое въздух и реши друго: не, все още не е готов да умира. Поклати глава и усети вътрешна сила, решимост, каквато отдавна не бе изпитвал. И гняв, да, гняв. Няма да умира. Ще се бори. Фирмата все още може да бъде спасена. Сега трябва да се махне оттук, преди да са го разкрили. Изправи се рязко и усети лекота. Бе направил важна стъпка в правилната посока — взел решение, потвърдил бъдещето.

Изведнъж чу мек звук. Нещо металическо изщрака.

Обърна се озадачен. Вратата бе отворена. На прага стоеше осветена от лампите в предния офис фигура, но Чжао видя само черен силует. Преди да успее да запита нещо, прозвуча само едно тихо „паф“. Усети удар, сетне остра болка в гърдите и си даде сметка какво се бе случило — бе прострелян с оръжие със заглушител. Веднага след това падна по очи на килима. Вече не чувстваше нищо.

В голямата къща на Юй Юнфу имаше важен гост. Пристигна изненадващо — дебел възрастен мъж с няколко гуши — и най-безцеремонно се настани на масивното бюро на домакина, сякаш той е господарят тук. Юй премълча, опитваше се да преглътне раздразнението — така е, когато за тъст имаш такъв безцеремонен дъртак. Поне митническата декларация бе прибрана на сигурно място, заключена здраво и сега оставаше да се занимаят с американския агент. Само че това — слава Богу — не бе негова задача, а на Фен. Юй вярваше, че той ще свърши работата добре.

Сега с гордост поглеждаше към сина си — стеснително хлапе, облечено в пижамка западна мода с лика на вездесъщия Батман на гърба и застанало пред дядото. Бе дребно за възрастта си — седем години — и миришеше на американско фъстъчено масло.