Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Но аз съм свършен, аз съм мъртвец…

— Как успяхте да я изнесете?

Чжао посочи сейфа.

— Беше в тайна папка ето там. Аз бях касиер и финансист на компанията, когато Юй проникна тук. Тогава се престорих, че го харесвам, и той ме задържа на работа, защото от мен по-опитен във фирмените дела няма. Един ден забрави папката на бюрото си, аз извадих документа, сетне я върнах. Той така и не се досети, че я е изваждал и забравил извън сейфа. Сега обаче ще си спомни…

И Чжао сякаш се смали.

— Добре. Къде според вас е декларацията сега — след като са му я върнали?

— Най-вероятно в дома му — тук ще го е страх да я държи сега. В къщата си има друг сейф.

— Къде живее?

— Далеч. Отвъд летището Хунцяо, там сега е модерно предградие. Обзавел си е парвенюшко имение, нормален човек би се срамувал от него.

И финансистът назова адреса, който не означаваше нищо за Смит, но Анди щеше да се справи.

— Мондрагон ми каза, че общо имало три екземпляра, вярно ли е?

— Да, така е — отвърна Чжао. — Три бяха.

— Къде са другите два?

— Единият трябва да е в Басра или Багдад — при фирмата получател. Такава е нормалната процедура. Третият къде е, не зная.

Смит изгледа съсипания от страх Чжао и бавно заяви:

— Мога да уредя извеждането ви от Китай.

Ниският мъж въздъхна.

— И къде ще отида? Китай е моят дом…

Изправи се и залитна към едно от креслата. Отпусна се в него и отново въздъхна.

— Може би няма да разберат, че съм бил аз.

— Възможно е.

— Бихте ли ми върнали оръжието?

Смит се поколеба. Сетне измъкна от колана зигзауера, извади пачката и провери за патрон в цевта. Нямаше. Тогава му го подаде.

— Пълнителя ще намерите отвън — до вратата.

Остави Чжао там — на голямото кресло, мрачно загледан в прозореца и шанхайската нощ отвън.

Фен Дун остана в двора на Юй Юнфу. Настани се във форд ескорта си под сянката на голям разклонен чинар и търпеливо зачака. Подухваше свеж ветрец, разнасяше аромата на жасмин, а той не помръдваше от мястото, свалил прозореца на шофьорската врата, загледан в раздвижените сенки зад завесите в големия дом. Пердетата бяха европейски тип, като и почти всичко друго в построената по западни стандарти огромна къща — още едно копие на подобните на палати домове на френските и британските чаени и копринени магнати от Концесионната ера.

Сенките бяха две — по-високата се движеше възбудено и постоянно ръкомахаше, по-ниската стоеше почти на едно място и жестовете й бяха много по-редки, но и по-резки. Втората бе на Ли Куони, съпругата на шефа. Тя бе доста по-уверена в себе си, имаше силна интуиция и в нейно присъствие Фен винаги внимаваше. Юй не бе човек балансиран, в критична ситуация губеше присъствие на духа и правеше грешки. Иронично бе, че от двамата съпрузи тя бе много по-удачна за ръководител.

Е, поседя, видя достатъчно. Премести съветското те-те 4 4 Пистолет ТТ — Тульский Токарев — фабриката носи името на конструктора. — Бел. прев. в лявата ръка, с дясната набра номер на клетъчния телефон. Изчака определени по брой сигнали и паузи, натисна още един бутон — такава бе процедурата, когато набираше номера на търсения човек — Вей Гаофан.

— Да? — обадиха се отсреща.

— Налага се да говоря с него.

Гласът незабавно го разпозна.

— Разбира се. Един момент.

Надникна през прозореца към сенките. Сега голямата бе приведена, другата бе надвесена над нея. Съпругата бе положила ръка на рамото на Юй, успокояваше го.

— Какво направи относно американеца? — запита възгрубият глас на Гаофан от далечен Пекин.

Фен докладва стегнато:

— Джон Смит очевидно все още е в хотела. Агенти на сигурността наблюдават сградата. Моите хора са си по местата — ще го пресрещнат, тръгне ли да търси документа. Смятаме, че именно така ще постъпи.

— Къде е отседнал?

— В „Пийс Хотел“. Старият.

— Така ли? Интересен избор за модерен американски микробиолог, чийто интерес, изглежда, сочи право в нашите изследователски институти. Мисля, че говори достатъчно сам по себе си, а?

— Интересите му са далеч извън микробиологията.

— Тогава продължавай да изпълняваш задачата.

— Слушам — отвърна Фен. — Само че излезе друг проблем. Юй Юнфу няма да издържи.

— Сигурен ли си?

— Вече се разпада, нервите му са зле. Най-малката подробност да излезе наяве и ще се пречупи. Тогава ще издаде всичко. Може да се изпусне и по-рано.

Направи пауза и след малко каза решително:

— Според мен повече не можем да му вярваме.