Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Тежки боти, стъпка в крак, познат ритъм — какво друго, освен войници? И то идващи в посока към тях.

И Дейвид Тейър безсъмнено ги бе чул, защото в следващата секунда Киавели чу гласа му да казва:

— Войници. Познат ми е звукът. Китайски войници, вървят в крак.

Киавели наостри уши:

— Колко са? Изглежда, повечко, но все пак? Десетима, взвод или отделение?

— Горе-долу толкова — отвърна Тейър и гласът му потрепна.

— На пътя са, не по-далеч от 400–500 метра, кажи-речи четвърт миля.

— Ние… ние сме по-встрани — леко заекна старият мъж. — Скрити сме в растителността, нали?

— Да, така е, но какво правят военни тук и по това време? Четири часа е. Едва ли е защото са разкрили нашата липса, тогава щеше да се вдигне голям вой, цяла армия щеше да дойде. И нямаше да вървят по този начин, в строй. Не, тези хора са по друга задача… имам лошо предчувствие…

Сега Тейър, изглежда, се изплаши, но по-късно се оказа, че просто се е вълнувал.

— Мислите, че е във връзка с полковник Смит и неговата мисия с уйгурите? Обаче откъде ще знаят? Не, струва ми се, че нямат отношение към онова, което става при Спящия Буда.

— Не бива да пасуваме — нервно рече Киавели. — Нещо трябва да се направи!

Но знаеше, че е неразумно да подлага президентския баща на риск, и сам си отговори:

— Не, нищо не можем да направим. Но ако отиват към мястото на срещата, ще минат флангово на Джон и Ашгар и вероятно ще ги изненадат.

— Трябва да помогнем!

— Но как? Дали да не се опитам някак си да ги задържа тук? Поне да ги забавя…

— Ами аз?

— Стойте тук, кротувайте.

Тейър поклати глава.

— Не е реалистично. Вече петдесет години бездействам, капитане. При това нека си кажем истината — две оръжия са подобри от едно. Винаги си е било така. Оставите ли ме сам, как ще ме охранявате? Значи по-доброто решение е и на мен да дадете оръжие. Отдавна не съм стрелял, но това не значи, че не зная как.

Киавели изгледа бялата коса и изпълненото с решимост лице.

— Убеден ли сте? Намерят ли ви тук — в колата — най-лошото, което ще се случи, е да ви върнат обратно в лагерния затвор. В същото време екипите на Клайн за извеждане са вече готови, стопроцентово съм сигурен. Най-разумното е да останете тук и да се опитате да не привличате внимание. А следващия път Клайн ще ви изведе…

Тейър поклати глава, протегна ръка и за пръв път му заговори на ти.

— Знаеш, Денис, имам докторска научна степен. По мое време беше доста трудно човек да я получи. Означаваше, че пипето ти щрака. Я ми дай твоя пистолет.

Киавели се втрещи. Тейър изглеждаше напълно спокоен, разсъдлив. През прозореца проникна тъничък лунен лъч и под тази светлина успя добре да види очите му. Усмихваха се и сякаш говореха. Казваха, че тленността и смъртта са отдавнашни другари. И Киавели кимна — така си беше, напълно го разбираше този старец. Прав е, по дяволите.

Извади деветмилиметровата берета и я постави върху протегнатата длан. Този път Тейъровата ръка не потрепна. Удивително му се стори, но беше истина. Тогава отвори вратата откъм гъсталака и тихо се измъкна. Поставяйки пръст на устата си, махна на Тейър да го последва. Измъкнаха се изпод камуфлажната мрежа и залегнаха под лимузината. Отпред луната осветяваше терена достатъчно добре. Надигнаха глави и веднага забелязаха приближаващата група — на брой по-малка от очакваното, само десет войници от НОА — Народната освободителна армия. Водеше ги пехотен капитан.

— Колко хора правят отделение в НОА? — прошепна Киавели.

— Не зная.

Но за подобни мисли нямаше и време. Киавели премести лостчето на калашника на единична стрелба и грижливо се прицели, сетне пусна изстрел. Първият в строя изрева и падна на земята, хвана се за крака и се сгърчи.

В същото време стреля и Тейър. Куршумът попадна на пътя току пред групата и вдигна гейзерче прах. Останалите девет души се изпокриха в околните гъсталаци, като извлякоха и ранения си другар. Секунди по-късно организирано отвърнаха на огъня.

— Не знаят къде сме точно — стрелят наслуки.

Нечий глас крясна остро, огънят секна.

Киавели и Тейър изчакваха, наострили уши. Рано или късно войниците ще направят опит да ги нападнат — това бе повече от сигурно. Значи колкото по-дълго ги задържат, толкова по-добре. Капитанът погледна другаря си — Тейъровото лице бе зачервено, възбудено. И той самият изпитваше типичната за бойна ситуация еуфория, а лицето му бе леко запотено.

След малко същият глас крясна отново и войниците скочиха като един, за да атакуват. Стреляха напосоки, лицата им бяха разкривени, очите се белееха под лунните лъчи. Тейър се измъкна изпод автомобила, приклекна край калника и стреля три пъти. Този път с подобрен мерник — отсреща някой изрева от болка.