Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Може би ще ги отблъснем — рече той задъхано, развълнувано, сякаш отново преживява близо половинвековното си пленничество.

Нападащите потърсиха прикрития и залегнаха в паника, като този път зарязаха втория ранен да лази сам по пътя. Не са добре обучени, помисли Киавели, но всъщност това му го бяха казвали колеги множество пъти в миналото. При това нямат и боен опит. Едва ли офицерът ще ги вдигне бързо отново, колкото и да си крещи.

Двамата с Тейър лежаха, забили лица в земята, брояха минутите. Изнизаха се двайсетина минути, отсреща все така мълчаха. Изведнъж Киавели зърна кратко сребристо проблясване — нещо лъсна под лунната светлина и се скри… Не бе ли часовников циферблат? Със свито сърце, наострил уши, капитанът имаше неприятното усещане, че някой се движи към тях. Изведнъж се досети: насреща им пълзят храсти — бавно, но сигурно.

— Огън! — прошепна остро. — Стреляйте, г-н Тейър!

Този път се изправи, прикрит зад автомобила, и пусна дълъг откос. До него застана Тейър и се включи в стрелбата. Трудно им бе поради високата кола, налагаше се да се изправят на пръсти, ъгълът на огъня не бе сполучлив.

Чу се трясък и едно от стъклата на лимузината се пръсна, в нея попаднаха и още куршуми. Замириса на горещ метал. Изведнъж изтрещяха изстрели и отзад. Обграждаха ги. Някой закрещя на китайски.

Пребледнял, Тейър преведе:

— Искат да се предадем, да хвърлим оръжията, иначе ще ни убият. Но можем да…

— О, не, не можем! Абсолютно не! — възрази Киавели.

Обещал бе да опази президентския баща жив, а завръщането в затвора бе по-добър вариант от смъртта. Докато бяха живи, имаше все някакъв шанс.

— Задържаме ги вече половин час… понякога и 30 минути имат огромно значение. Сваляйте оръжието! — задъхано рече той, сам захвърли калашника и високо вдигна ръце.

Целият разтреперан, Тейър също пусна беретата на земята, постави ръце на глава — върху маовската шапка, и горчиво си рече: ех, завършиха няколкото часа свобода. На глас каза само:

— Уви!

Отпред се появиха неколцина с насочени оръжия, двамата ранени бяха с тях, подкрепяни от другари. Отзад излязоха други двама, също с готови за стрелба автомати. Неволно, чисто механично, Киавели преброи войниците. Оказа се, че в пехотното отделение на НОА имало 12 войници. Значи двама са се движили отделно. Пред тях застана капитанът с изваден пистолет и занарежда гневни думи.

— Пита кои сме — преведе Тейър. — Усеща, че сме американци. Той… о, Боже…

Последните слова преведе почти заеквайки:

— Настоява да кажем дали сме част от шпионския екип на полковник Смит.

Пред статуята на Спящия Буда се търкаляха труповете на голяма част от групата на Фен Дун. Не всички бяха мъртви — неколцина, включително и предводителят, успяха да намерят прикритие и спорадично стреляха, макар и немощно.

— Прекрати огъня — нареди Джон на Ашгар.

— Сигурен ли си, друже? Нали виждаш, че има живи? По-добре да слезем и приключим с тях веднъж завинаги — най-вече с Фен Дун. Сигурен съм, че го улучих.

— Не! Разпръсни хората във верига да тръгнат да претърсват скатовете: там някъде трябва да се е скрила Ли Куони. Тя ни е нужна, а оцелелите нека си бягат.

— Мислиш, че…

— Да. Тя и Юй са някъде тук наблизо с декларацията. Давай да ги намерим!

Ашгар даде нужните нареждания, претърсването започна на бегом. До разсъмване оставаше по-малко от час.

— И да знаеш — стрелбата се е чула чак до районния център — загрижено поклати глава Ашгар.

— Така е — призна Джон, следейки уйгурите с очи.

Усещаше, че шансът започва да му се изплъзва, още повече изтичаше им времето и това бе най-ужасяващото. Кога да търсят Юй и Ли Куони, кога да вземат декларацията, кога и най-вече как да я изпращат във Вашингтон?

Така или иначе събитията се развиха доста бързо, без особено логична връзка между множеството участници във финалната битка за този документ.

Внезапно някъде на стотина метра отсреща някой откри огън. Смит рязко завъртя глава нагоре и вляво от статуята на Буда. Първо зачатка автомат, отговори му пистолет.

— Задръж хората — нареди Джон и клекна в храстите.

Ашгар вдигна ръка и махна с длан надолу — знак за уйгурите да залегнат.

— Какво смяташ, Джон?

— Да не е пък Фен?

Ашгар укорно поклати глава.

— Казах ти да слезем и да го довършим, но ти…

— Време нямаше и няма! Трябва ни Ли Куони, Ашгар — тя е най-важната.

— Но ако е Фен, значи сме се издънили.

— Може би, а може би не. Давай напред.