Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Да би могъл някой външен случайно да надникне в тази светая светих на разузнаването, вероятно би го помислил за парализиран. Защото само гърдите му леко се повдигаха и очите му шаваха, иначе вече доста време не бе помръдвал.

И ето — изведнъж синият телефон иззвъня. Клайн се стресна и подскочи, за малко да падне от стола. Сграбчи слушалката и викна:

— Джон?!

— Не се ли е обаждал? — запита президентският глас отсреща, осезателно натоварен с разочарование и напрежение.

— Не е, сър.

— Два часа остават. Дори и по-малко.

— Или повече. В открито море корабите стават непредсказуеми.

— Времето в района на Арабско море е спокойно и ясно чак до Персийския залив и оттам до Басра.

— Времето не е единствената променлива, господин президент.

— Ето това ме плаши, Фред.

— И мен, сър.

Клайн ясно чуваше дишането на президента. По линията имаше леко ехо. Откъдето и да се обаждаше Кастила, в момента бе сам.

— Какво става според теб? В… тоест къде е полковник Смит?

— В Дацзу, Съчуан — напомни му Клайн. — При статуя на име Спящия Буда.

— Веднъж съм бил на това място, преди години беше. Китайците ме заведоха. Прекрасни статуи, релефи…

— Аз пък не ги зная.

— Великолепни са. Някои са на хилядолетна възраст, изсечени от големи майстори. Тъкмо се питам какво ли ще остане от днешната ни цивилизация за поколенията след едно хиляда години?

Настъпи пауза, след малко я наруши Кастила.

— Колко е часът сега там? При Спящия Буда?

— Също както в Пекин. Китайците премахнаха часовите пояси на цялата си територия. Времето е уеднаквено, общонационално. Така им е по-удобно. Значи сега трябва да е около 4 часа преди разсъмване.

— Не е ли време вече всичко да е приключило? Защо нямаме новини? Поне една дума за баща ми…

— Не зная, господин президент. Смит отлично познава ситуацията, знае с какво време разполагаме…

Клайн почти си представи как старият му приятел отсреща замислено поклаща глава.

— О, да, знае човекът. Сигурно прави каквото трябва.

— Най-доброто от себе си ще даде. Той е най-опитният ми изпълнител.

Настъпи нова пауза и отново Клайн си представи кимащия някъде в Белия дом Кастила, убеден, че човекът е читав, но продължаващ да се опасява от най-лошото развитие на нещата.

— Декларацията трябваше да е у мен досега… при това непременно ще трябва да бъде изпратена и на Ню Цзянсин в Пекин, а това ще отнеме още време. Вече ми се струва прекалено късно, нали, Фред? Длъжни сме да им изпратим автентично изглеждащо копие, не факс или лесен за компютърна фалшификация интернетски формат. Иначе хардлайнерите там ще се зарадват — все едно че работим за тях… А пък ако сме прави и в Чжуннанхай наистина някой желае военна конфронтация, то нищо, освен оригиналния документ не е в състояние да го накара да повярва.

— Джон ще измисли нещо — убедително рече Клайн, но и сам не знаеше какво би могло да е то.

Нито пък президентът.

— След час, може би и по-малко ще наредя на Броуз да даде заповед — „Кроу“ да задържи „Императрицата“. Вече няма абсолютно никакъв друг начин да избегнем сблъсъка. Но ти, Фред, ти направи всичко, което можеше да се направи. Всички работиха отлично. Сега само можем да се надяваме и отправяме молитви китайците сами да се откажат… но как ще стане това, сам не виждам.

— Да, сър. И аз също.

Тишината натежа изведнъж. След още малко мълчание гласът отсреща добави с още по-мрачни, трагични нотки:

— Отново се повтарят трагедията и крайностите на студената война. Само че този път оръжията са доста по-страшни и резултатът може да бъде… Е, след два часа ще видим.

Вторник, 19 септември

Дацзу

Не много далеч от Спящия Буда, в подножието на планините, откъдето започва пътят към статуите, Дейвид Тейър спеше в очуканата лимузина, преуморен от необичайното за него движение и напрежението на бягството. В тъмната вътрешност на автомобила Киавели будуваше, поставил дадения му от Махмут калашник на колене, и от време на време хвърляше коси погледи към стария мъж. Капитанът бе силно впечатлен от Тейъровата воля и характер и смяташе, че умората му се дължи повече на напрежението, отколкото на пътя.

Същото това напрежение за жалост вече си казваше думата и в неговия случай, още повече, че го потискаше и неспокойното изчакване тук — сред околните храсталаци и под гъстите листа, които сякаш отнемаха част от въздуха. От време на време неволно задрямваше, но тутакси се стряскаше сякаш от тупането на собственото си сърце. За жалост и неговата умора се натрупваше и постепенно интервалите между заспиването зачестиха, а събуждането стана по-трудно. И ето, този последен път се събуди тежко, сякаш някой болезнено го плесна по врата. Минаха десетина секунди и той разбра, че никой не го е удрял, нито пък сърдечният ритъм е причина за пробуждането. Шумът в ушите му бе натрапчив, някак си ритмичен. Приглушено тупуркане на множество крака. Някъде по пътя недалеч от тях вървеше група хора.