Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Хонконг

Оставиха го насаме в задна стая. Оттам Джон се обади на Клайн с взет от Ранди назаем клетъчен телефон.

— Боже, Джон! Жив ли си? — облекчението в гласа на шефа бе огромно.

— Жив, да, имам важни новини.

— Обзалагам се… — нещо за миг се пречупи в гласа и дишането на Клайн и той сякаш се задави.

Може би емоциите за секунда надвиха желязната издръжливост на ръководителя на Приют едно? Но каквото и да се бе случило, то бързо премина и той запита с обичайната си безчувственост:

— Докладвай всичко поред, от началото.

Джон започна с арогантната Макдърмидова бележка, премина на залавянето му от Фен, срещата с Ранди, разпита.

— Макдърмид бе там с Фен Дун. Бягството ни бе отчаяна постъпка, далеч по-безразсъдна, отколкото бих искал, но пък бе единственият евентуален изход.

Спомена възложената на Ранди операция във връзка с изтичането на информация от Белия дом, проследяването на Макдърмид от нейния екип, разговора между шефа на „Олтмън Груп“ и Ли Куони с краткото участие на Юй Юнфу, подслушан от целия екип на Ранди с помощта на поставено от техен експерт устройство.

— Но те са живи? — почти извика Клайн.

— Да, и в тях е копието на декларацията — дадения на „Летящият дракон“ оригинал.

Настъпи миг мълчание, сетне в гласа на Клайн отново прозвуча мимолетна емоция:

— Значи срещата е на разсъмване след ден и половина в Дацзу?

— Да. Макдърмид успя да удължи срока с ден. Вероятно се надява Фен Дун да засече Ли и Юй и да им отнеме документа.

— Напомни ми да му благодаря лично, когато го набутаме във Форт Левънуърт 16 16 Най-старият военен затвор, на Мисури, Североизточен Канзас. — Бел. прев. . Дошло му е времето, повярвай ми — изръмжа Фред Клайн.

— Казвай как да се добера до Дацзу навреме?

— Ще го уредим. Току-що ме уведомиха за изтичането на информация и за ролята на Макдърмид. Отвратителна, но очевидно истина.

— Да не губим време — трябва да се върна в Китай. Помагай!

— Кога за последен път си скачал с парашут?

Въпросът не хареса на Смит.

— Преди 4 или 5 години.

— Какво знаеш за скоковете от особено голяма височина?

— Зависи какво разбираш под „особено“?

— Колкото може по-нависоко.

— Значи ще ми поръчаш специален самолет?

— Ако успея да уредя незабележимото му кацане.

— Междувременно, след като Макдърмид е в Хонконг, виж дали не можеш да изровиш нещо за връзката му с изтичането на информация и защо се е заел с такава операция като товара на „Императрицата“. Опитай сам, но пък защо да не използваш и ЦРУ ? Можеш ли, направи го.

— Откога си падаш по сътрудничество с конкуренцията?

Отсреща се чу смях.

— Много се радвам, че отново се появи, Джон. Най-много ми липсваха остроумните ти въпроси.

Джон прекъсна връзката и тръгна да търси Ранди. Замисли се: при новосъздалата се ситуация интересът на Макдърмид към тях двамата вероятно чувствително ще намалее. Дали самият той ще успее да се върне в хотела незабележимо, да си промени външността и отново да тръгне след Макдърмид? Ако, разбира се, му остане време до скачането с парашут.

Завари Ранди в един от офисите — говореше с Томи Паркър.

— Трябва да потеглям — рече Смит.

— Ами онези отвън?

— Обзалагам се, че вече ги няма.

— Хайде бе! — усъмни се Паркър.

— Иска да каже, че пътуват към Дацзу — кисело подметна Ранди. — Сега имат по-спешна работа от нас. Както усещам, най-важното май е в Дацзу — с него е свързано и изтичането на информация, а и онова, по което работи самият г-н Смит. Нали, войнико?

Джон не се хвана на въдицата.

— Е, нещо такова. Длъжник съм ви на всички вас, многократен при това, особено на теб, Ранди. Не е за пръв път, сигурно не е и за последен. Честно, бих искал да мога да ви кажа повече. Но заповедите са си заповеди.

Ранди се усмихна кисело.

— Е, войнико, давай по задачите. Ако имаш нужда от помощ, викай по-високо, а на шефовете майната им.

Сетне съвсем сериозно рече:

— Пази се, Джон. Зная какво си мислиш: че се чувстваш великолепно, ама външно си като ударен с товарен камион.

— Значи добре изглеждам — засмя се Смит. — А ти пък си като кукличка.

Ранди седеше на стол и го гледаше право в очите — метнала дълги крака един върху друг, с леко развята от вентилатора руса коса, същински ореол около изваяното като статуя лице. В очите й Джон видя въпроси, но и искрено притеснение за него.

— Такава ми е работата — тросна се тя. — Подходящ външен вид, винаги готово за дегизиране лице.