Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— О, никой не ми плаща чак толкова много пари — сега в гласа на Фен прозвуча обидна нотка.

Макдърмид отново се вбеси, лицето на Фен Дун пък се втвърди в непроницаема маска. Но фендуновци на този свят нароил Господ, опитваше се да се успокои вътрешно Макдърмид. Дребни играчи. Е, вярно, необходими, но с ограничена употреба. Вече двайсетина години наема подобни мъже за най-различни цели. Има ги по цялото земно кълбо — в подземния свят, наемници, агенти на държавна работа, убийци. Всички те оцеляват благодарение на изключителните си умения в дадени области, на опита и съобразителността си, не на последно място и на връзките си. Този тип хора винаги си изпипват поръчките, за които получават възнаграждение. Такова е професионалното правило, иначе ще изпаднат от играта, следваща поръчка за некоректните просто не се полага.

— „Олтмън Груп“ има холдинги в Чунцин — Макдърмид реши да смени темата, поне засега. — Вземи ми разрешение от твоя приближен в Пекин да пътувам до там със самолет. Това, разбира се, трябва да стане незабавно.

— А парите?

— Ще ги уредя.

— Наистина ли ще им дадеш два милиона? — в гласа на Фен се появи нотка на възхищение.

Макдърмид кимна.

— Без пари в наличност няма да можем да блъфираме. Ли Куони няма да се хване. При това два милиона са нищо от гледна точка на онова, което ще получа в случай на успешен завършек на операцията.

— Не се ли опасяваш, че толкова пари в кеш биха могли да съблазнят мен или хората ми?

— Трябва ли да се опасявам? — загледа го втренчено Макдърмид. — Ти накрая нали ще получиш сериозен хонорар?

— О, твоята щедрост е добре известна — рече Фен с неутрален глас. — Добре, ще подготвя екип, веднага ще уредя и пътуването ти, тайпан.

Макдърмид го проследи с тежък поглед. Отново го жегна скритата подигравка в древното почтително обръщение.

Дацзу

Денис Киавели се потеше здраво в необичайната за сезона следобедна жега. Бе началото на септември и заедно с група други затворници работеше на зеленчуковите полета — береше bok choy , т.е. режеше зелените глави на зеленчука и ги мяташе в оставената наблизо ръчна количка. Изтощителна работа, но не изисква никакво умствено напрежение. Затова пък имаше предостатъчно време да се шегува мислено колко е по-гот да бъдеш войник в противниковия тил, вместо скъсващ се от бачкане физически работник.

По едно време дочу шепота, сякаш вятърът го носеше. Само дето вятър нямаше.

— Ще местят стареца.

— Кога?

— Рано утре — отвърна надзирателят и отмина към съседния ред.

— Къде?

— Не разбрах — тъмничарят забърза, без да се обръща, провесил автомата на ремък през рамо с дулото надолу.

Какво се бе случило? Грешка ли бе допуснал? Киавели замахна ядно, преряза зеленчуковата глава с рязко движение. Да не би някой от пазачите да е предал Тейър? Но защо? Не, не беше такъв случаят, иначе досега стария да са го отвели, а него — Киавели — да са го прибрали за разпит или направо застреляли. Припомни си Тейъровите думи: Толкова отдавна ме държат затворник тайно, че сега е прекалено късно да си признаят, че изобщо съм бил в Китай. Възможно ли е договорът за човешките права вече да е на път да се превърне в реалност? Може би някой си се е досетил, че е налице отдавнашен американски затворник. И е дал заповед да го изолират отново — на някое още по-далечно и тайно място, където никога да не бъде намерен.

Трябваше да предупреди Клайн.

Скоро прозвуча сигналът за обед. Затворниците се придвижиха към края на полето, строиха се и се отправиха към долчинка, където бе закарана храната. Киавели закуцука и се позабави, завърза уж развързаната си обувка и изчака да се изравни с едного от уйгурските политзатворници.

— Нужно ми е да предам информация — прошепна той.

Без да го поглежда, уйгурът кимна, че е разбрал.

— Предай на контакта, че утре заран местят Тейър. Да ми изпратят указания.

Уйгурът пое храната си мълком и се премести да седне при другарите си. Киавели пък взе канчето и се запъти към самотно дъбово дърво. В затворническия комплекс имаше само двама души със западен произход и никой не желаеше да се храни с тях, просто ги отбягваха. Прекалено голям бе рискът на евентуален контакт да бъде погледнато като на съзаклятие или зараза с политически идеи.

В съзнанието му се въртяха какви ли не възможности и предположения и гладът му попремина, затова се хранеше почти насила. Вече се съмняваше, че Клайн ще има време да организира спасителна операция. Това му оставаше единствената възможност да изведе Тейър сам, и то най-късно до следващата утрин. С други думи, двамата да си опитат късмета на открит, пресечен терен и неизбежна потеря войници. При това едва ли някой би си помръднал пръста да им помогне. Всички бяха прекалено много наплашени. Е, цялата тази ситуация и шансовете за успех хич не му харесваха.