Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Все още не. Ще почакаш малко.

— Тогава, моля, заведете ме в някоя осигурена стая, откъдето да докладвам.

Ранди изтърси хапливо:

— Откъде знаеш, че няма да те подслушваме? Ще рискуваш ли?

На самия Смит също не му харесваше тази безкрайна игра на надлъгване с работещи за същата кауза хора. Но рискът си бе огромен. Изгледа хората от ЦРУ в стаята и с обезоръжаваща усмивка рече:

— На всички ви вярвам. Хей, че вие ми спасихте задника. И наистина благодаря и за това, и за помощта и лечението. Обещавам, че ще си върна услугата с лихвите. Само мъничко късмет да извадя.

Ранди се нацупи и поклати глава, въздъхна драматично. Мразеше го този свой роднина, особено пък когато така шармантно ги водеше за носа.

— Добре, Джон, този път от мене да мине. От теб по-голяма болка — знаеш къде — не съм срещала. Ела, ще ти покажа откъде да говориш…

Бяха сами в луксозния мансарден апартамент на Макдърмид, сред безценни картини и произведения на изкуството, чието място безсъмнено бе в музеите. Фен седеше на стола пред Макдърмидовото бюро и тежко мълчеше, скръстил дебели ръце пред масивния си гръден кош, широкото му лице напълно лишено от емоции. И двамата изчакваха другият да започне.

— Смит и онази жена потънаха вдън земя — мрачно докладва китаецът, след като мълчанието стана почти нетърпимо.

Бе изпратил повечето си хора след черния буик, сам той и други бяха останали да разпитат тълпата. Така бе научил, че застанал до колата американец извикал жената по име. Очевидците не бяха сигурни дали я нарекъл Санди или Манди или Ранди.

— Какво, по дяволите, означава всичко това ? — сопна се Макдърмид, едвам сдържащ гнева си от издънките на Фен, а на всичкото отгоре трябваше да му пусне и записа.

— Означава, че хората ми са ги проследили до „Лоуър Албърт Роуд“, където колата се скрила в някаква алея и просто изчезнала.

— Изчезнала ли? Я, стига бе! Ти магьосници ли ще ги изкараш?

— Не, очевидно там някъде имат таен гараж или център, най-вероятно тайна квартира с всичките необходими за целта конспиративни средства. Скрити входове, гаражи, изходи. Но съм наредил постоянно наблюдение.

— Значи ЦРУ, така ли?

— За съжаление за Смит все така нищо не знаем със сигурност. За женската сме на път да открием туй-онуй. Имаме половин име, недочуто ясно, но моята агентура работи. За себе си съм сигурен, че е от ЦРУ, но ще поизчакам. Те ще се появят отново — и двамата.

Макдърмид не бе очаквал толкова много и най-различни по естество проблеми. При това не бяха в неговата област на експертен опит и познания — на него му дай застрашена от фалит фирма, лоши финансови резултати, пазарно борсови, че и политически игри, оползотворяване на ценни кадри, изграждане на икономическа структура. Там му беше стихията. Или някой разочарован политик, или скучаещ сенатор — веднага ще им намери работа. Я за създаване на инвестиционни фондове ще ги използва, я за прокарване на някое полезно за каузата законче. Просто детска игра. Но товарът на „Императрицата“ се оказа друго нещо. Коварно, трудно, мащабно, със скрити капани и огромни усложнения.

Вътрешно въздъхна. Все пак си заслужаваше всичките трудности и усилия.

— Добре. Засега зарежи Смит и жената. Я послушай този запис!

С мъка издържа лентата да свърши и викна ядно:

— Това Ли Куони и Юй Юнфу ли бяха, казвай сега, да те видя!?

За пръв път от доста дълго време насам Фен Дун показа видимо смущение и се огледа тревожно.

— Избудалкали са ме.

— Избудалкали са ме! — избухна Макдърмид. — Това ли само можеш да ми кажеш, а! Че ти си кръгъл идиот! Юй е жив и в него е декларацията! Истинската! Подменили са я, симулирали са изгарянето й с фалшив документ. Както и самоубийството му — вятър и мъгла. Къде си зяпал, кажи ми? Нали затова е паднал в реката — за да не разполагаш с труп. И с халосни патрони да стреля! За Бога, не допусках, че си толкова тъп!

Фен Дун мълчеше. За миг в очите му проблясна омерзение и презрение към Макдърмид, но бързо изчезна.

— Онази жена се оказа истински дявол. Трябваше да се досетя. Тя е истинският мъж в семейството, аз си го знаех…

— Само това ли можеш да кажеш , а? — изрева Макдърмид.

Фен сви рамене, по лицето му се изписа типичната марионетна усмивка. И изведнъж мина на „ти“.

— Какво искаш сега, тайпан? Ли Куони ме е надхитрила, признавам. Смятам, че не само мен — измами ни всичките поред, включително и собствения си баща. Той вярваше, че Юй е мъртъв, повярвах и аз: нали му беше наредил да се самоубие. Ще взема мерки повече да не ни мами. Сто неща наведнъж върша, е, в едното съм сгрешил…