Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— И това е всичко, така ли? — рече Макдърмид, без да крие сарказма си.

Тя не обърна внимание на подигравателния тон.

— Нуждаем се още от нови документи, изходни визи и всичко нужно за пътуване. От най-доброто качество, най-вече документите.

Сега Макдърмид се замисли истински.

— И срещу тези неща ми давате декларацията, така ли?

— Да, вече го казах.

— Но ако не получите исканото?

— Тогава документът отива при американците и китайците. Лично ще се погрижа да им го доставя на ръка. По същия начин, както уредих „самоубийството“ на Юй. Оригиналът — във Вашингтон, в Пекин — копие.

Макдърмид се изсмя.

— Ако мъжът ви наистина е жив, сам ще ви каже, че тази идея е безперспективна. Няма да се получи. И ако по някакъв начин пък действително заработи, първо ще си отиде лично той. Сетне и вие.

Жената заговори пак и в гласа й нямаше и сянка от хумор.

— Риск винаги има, готови сме да го поемем. А вие готов ли сте да посрещнете гнева на Белия дом и на Чжуннанхай, след като получат декларацията и научат всичко, което знаем за вашата роля?

Макдърмид въздъхна, поколеба се. Животът е пълен с изненади и повечето от тях са неприятни. Сега случаят бе именно такъв, при това наситен с толкова много опасни вероятности, че просто нямаше право да пренебрегва предложението на тази жена, която и да бе тя в действителност.

— Как предлагате да процедираме?

— Вие или ваш представител ще ни донесе парите и документите. Получим ли ги, вие вземате декларацията.

Макдърмид се изсмя искрено.

— За глупак ли ме мислите, госпожо? Къде са гаранциите, че ще получа декларацията или дори, че тя все още съществува?

— Не, не мисля така, но и ние не сме глупаци, нали? Захванем ли се с подобна измама, рано или късно ще се доберете до нас. Докато получите ли декларацията, след като сме заминали, стимулът да ни гоните ще намалява с всеки изминал ден. Фактически няма да си струва нито загубените ресурси, нито времето и парите. Нещо за нищо, както казват някои хора от бизнеса.

— Обмислили сте го, така ли? Но и аз ще трябва да помисля.

— Но какво губите? Така или иначе ще трябва да го направите.

— Къде можем да направим размяната?

— При статуята на Спящия Буда край Дацзу. В провинция Съчуан.

— Кога?

— Утре на разсъмване.

— Вие сега в Дацзу ли сте?

— Хайде сега, г-н Макдърмид, очаквате да ви кажа къде сме ли? Този факт не е важен. Вие стопроцентово вече проследявате обаждането и скоро така или иначе ще знаете. Потърпете малко, упражнете си волята. Търпението е майка на всички добродетели, характеристика на Изтока, която Западът трябва да придобие.

Макдърмид отлично знаеше, че трябва да усуква и отлага. Първо да пусне записа на Фен, за да се убеди, че тези отсреща са истинските. И второ, при положение, че не го лъжат, да даде малко време на Дун с надеждата той да ги открие и ликвидира. Но пък дали ще се добере до документа?

— Вижте, госпожо, кое време е сега, знаете ли? Щом сте толкова интелигентна, а пък съпругът ви Юй Юнфу — такъв отракан бизнесмен, и двамата знаете, че не мога за нула време да набавя два милиона в наличност и да прескоча от Хонконг до Дацзу. И още: наистина ще трябва да пусна записа на Фен.

Отсреща замълчаха, чу се тих шепот — консултираха се. Значи не са толкова сигурни в играта.

— Но вие ще дойдете ли лично? В Китай? — попита жената след няколко секунди.

О, не, рече си Макдърмид, не! Това не влизаше в плановете му, но пък…

— Госпожо, изглежда не познавате Фен Дун достатъчно добре, ако смятате, че ще му поверя два милиона долара в кеш.

Жената помълча и отсече.

— Добре. Два милиона долара в кеш, нови документи за самоличност, всичко нужно за пътуване, изходни визи. При Спящия Буда на разсъмване — не утре, вдругиден.

И затвори.

Лорънс подаде глава през полуотворената врата, доволно ухилен.

— Пипнахме ги. Обаждат се от Урумчи 15 15 Град в Северозападен Китай, административен център на Синдзян — Уйгурската автономна област. — Бел. прев. .

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Бе късна нощ, пристаните по Анакостия пустееха. В офиса си Фред Клайн често-често поглеждаше към големия корабен часовник. И за пореден път направи сметка: полунощ тук, значи в Хонконг е вече обед на следващия ден.

Къде, по дяволите, изчезна Джон? Отново се завъртя на стола, място не можеше да си намери въпреки умората. Дългогодишният опит му подсказваше, че за изчезването на Смит може да има хиляди напълно възможни обяснения. Като се започне с тежък трафик някъде по далечни магистрали, инцидент в метрото, загуба или повреда на специалния клетъчен телефон, върхово усилие по задачата или необичаен природен катаклизъм. И се стигне до най-злокобното: добрали са се до Джон и са го ликвидирали. Хич не му се мислеше в тази насока, но натрапчиво си го повтаряше все по-често.