Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Виж, там се отваря странична алея…

Джон само кимна, направо не можеше да говори. Закуцаха в същата посока, като с мъка избутваха любопитните.

— Ранди, Ранди! Тук! — високо извика нечий глас.

Беше Алън Савидж, застанал до черен буик с отворени врати и работещ двигател. Лицето му бе уморено, изражението загрижено. Двамина други от екипа на Ранди се появиха от две противоположни страни на малката тълпа.

— Кой е този човек? — запита агент Бакстър и още преди да е получил отговор, подкрепи леко залитащия Смит и го поведе към колата.

— Не питай, давай в колата. По-бързо, давай! — викна получилата внезапно самочувствие Ранди.

С периферното си зрение Джон засече Фен Дун. Китаецът се появи напълно логично съвсем близо до магазина с разкъсаната тента, а очите му се въртяха на всички посоки. Зад него се появиха още трима. Всички държаха готово за стрелба оръжие, а тълпата се разбяга с крясъци и шум.

Краката на Джон вече не го държаха, но с помощта на Ранди здравенякът Бакстър го напъха почти силом в буика.

Загърмя се отвсякъде. Пешеходците заврещяха и залегнаха кой където завари. От шофьорското място Савидж и една агентка отзад откриха огън с портативни автомати.

Фен Дун и главорезите му се прикриха в околните входове Савидж включи на скорост и със свирещи гуми подгони автомобила по улицата. Извадиха късмет, че в момента нямаше насрещно движение, затова Савидж стигна ъгъла за секунди и стремглаво зави.

ЦРУ имаше тайна квартира в четириетажна сграда на „Лоуър Албърт Роуд“ в Сентръл. Буикът се мушна в тясна алея зад нея, бетонната стена отсреща се отвори мигом в двете посоки и автомобилът влезе. Първи етаж просто нямаше, преустроен бе в таен гараж, а откъм улицата съществуваше напълно законен офис на застрахователна компания, където клиентите влизаха и излизаха по цял ден. Фирмата реализираше неголеми печалби, което пък радваше директорското тяло в Ленгли, а не по-малко и разни конгресмени и сенатори от наблюдаващите управлението комисии.

На втория етаж имаха кабинет за първа помощ с всичко необходимо. Там работеше хонконгски лекар, наполовина американец и на служба във Фирмата. Той санира раните на Джон, обстойно прегледа двамата и на рентген. За Ранди каза само:

— Късметлия момиче.

Савидж и другите забелязаха появилата се на лицето на шефката ядовита гримаса и решиха, че докторът здравата ще си изпати. Последният пък очакваше поне едно потупване по гърба за работата си, затова се озадачи и обърка. Но всичко се размина само с гневното изражение на Ранди.

Тогава лекарят отправи цялото си внимание към Джон, чието състояние бе доста по-различно.

— Лицето ви е доста пострадало, имате охлузвания и насинявания и по гърдите, и в ребрената област — рече медикът и продължи да мърмори под нос, докато разглеждаше рентгеновите снимки.

Сетне обяви, че въпреки очакванията му няма нищо наистина тревожно, освен силно ожулената кожа и травмирания повече повърхностно гръден кош.

— Външно изглеждате като пребит. Бих казал, че не бива да вършите физическа работа поне седмица… е, хайде да речем най-малкото три-четири дни. И да помните: лицевите рани и разкъсванията в устната област могат лесно да се инфектират.

— Съжалявам, докторе — рече Джон. — Работата не чака. Обработете ги, бийте ми антибиотици, пък ако има и обезболяващи, още по-добре.

Лекарят си свърши работата, екипът отведе Ранди и Джон на обяд, вторият получи само супа.

Разговорът започна с извинения към Ранди.

— Съжалявам за закъснението — каза Савидж, — но след като те закарали на онази улица, Томи изостанала и не видяла къде точно са те въвели. Затова проверявахме сградите една по една, а сетне ти излетя от онзи прозорец. Дяволски рисковано бягство, нали? Откъде знаехте на каква височина сте и какво има под прозореца?

— Изобщо не ме питай — заговори с пълна уста Ранди и кимна към Смит. — Идеята бе изцяло негова. Аз само го последвах.

Смит сви рамене.

— Ситуацията беше „или-или“. За сградата знаех само, че е стара, а те по принцип не са високи. Насреща ни бяха трима или четирима с пистолети и изобщо нямаше да ни пожалят. Изборът бе: скачай или умирай.

Хората на Ранди се спогледаха удивени, но и с уважение. Втората жена от екипа на име Томи Паркър се обърна към шефката:

— А този човек кой е ?

— О, Боже, моля да ме извините. Запознайте се — полковник Джон Смит, лекар и учен — изследовател от АИМИИБ. За останалото историята мълчи, можете само да спекулирате. Нали, Джон?