Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Изпод притворените си вежди Смит мигом улови съмненията на Фен Дун. Видимо бе решил да си поправи грешката, а мяташе бързи погледи и към него самия.

Макдърмид заговори направо с Ранди.

— Е, добре, да видим вашите връзки. Ще можем ли да…

— Почакайте — прекъсна го Фен Дун. — Нека да погледна американеца.

Хвана го за косата и рязко повдигна главата му. Смит изстена и от подутите устни протече слюнка. Фен го зашлеви силно и без предупреждение. Джон само изхъмка и съвсем се отпусна.

Ранди замря от страх да не би Фен да открие развързаните възли и с мъка се удържаше на стола. Но въжетата издържаха, Джон бе напълнил гърдите си с въздух, за да изглеждат опънати.

— Свърши ли? — нетърпеливо се обади Макдърмид и не изчака отговора, а отново заговори на Ранди: — Ние… о, да, как ви е името?

— Людмила Сакова — отвърна тя и кимна към Дун. — А неговото?

— Няма нужда да ми знаеш името, руска к… — пресече я Фен. — Ако изобщо си руска, нали?

Огледа я от глава до пети и заканително каза:

— Аз преди време съм работил за руснаците. Бих се в…

В този миг Джон скочи, мигом освободен от въжетата, а столът падна назад. Ударът му намери Фен в челюстта и отхвърли главата на китаеца назад и странично, опъна вратните прешлени, изви гръбначния стълб. Фен залитна в посоката, където преди секунди бе Макдърмид и щеше да го повлече, но американецът не бе вече там. Двоен саблен удар от страна на „рускинята“ бе повалил и него на пода, където лежеше в безсъзнание. Дун се препъна в неговите крака и се приземи на рамо.

— Джон! — остро извика Ранди, а в същото време китаецът разтърси глава, за да проясни зрението си, и посегна към оръжието под сакото.

Разстоянието не даваше възможност за удар с крак, а Фен вече вадеше пистолета с две ръце и трескаво търсеше с очи първата мишена. Отвън изтрещяха няколко изстрела, идваха и хората му.

— Прозорецът! — извика Джон и рязко се извъртя, като за малко не падна от усилието.

Всичко стана за части от секундата като на забавена кинолента: Джон премина трите крачки до прозореца, опита се да отметне пердето с ръка и плонжира като плувец. Чу се звън, хрущене на стъкла и тялото му излетя, понесло със себе си и пердето. Без да мисли и за миг, Ранди спринтира и скочи след него. Дун откри огън, но късно. Прозорецът се оказа на третия, последен етаж на строена през трийсетте години къща. Ранди полетя след Джон надолу, от устата й се изтръгна остър писък.

Земята се приближаваше светкавично, двамата отчаяно размахваха ръце и крака… и тогава дойде спасението. Паднаха с плясък върху дебелия брезент на широка тента пред магазина на уличното ниво. Спогледаха се полуужасено, поеха дъх, все още не съвсем на себе си. Чергилото обаче се огъна, подпорите му заскърцаха, нещо запращя, а двамата залазиха към рамката на края, опитвайки да се заловят за нещо достатъчно твърдо и здраво. Във всеки случай стоманените подпори отдолу издържаха, макар че изгнилото от годините платнище поддаде и започна да се разкъсва. Но встрани имаше още една, доста по-малка тента, точно пред прозорците на съседния магазин. Плъзнаха се по нея, накрая и върху чадъра на продавач на омлети. Чадърът се счупи и те се изтърсиха на тротоара, за щастие не върху количката с огъня и вече изцяло омекотили падането.

Отгоре се носеха викове, околните ранни минувачи и приготвящите се за деня търговци ги гледаха удивено, а продавачът на омлети ги засипа с ругатни и хули. По тясната уличка минаваха широки товарни коли, разносвачи на най-различни стоки паркираха кой къде завари и разтоварваха поръчките, изобщо трафикът бе затруднен и практически действаше само едното платно. Пешеходци се събраха да зяпат в двойката чуждоземци, още повече че русокосата носеше селски дрехи. Звучаха различни диалекти, някои сочеха нагоре към третия етаж и обясняваха как е станал необичайният инцидент, а любопитството край нямаше.

От лицето и устата на Джон течеше кръв, панталоните му бяха разпрани, кракът му също кървеше. Навсякъде го болеше, но движеше ръцете и краката, значи счупени кости нямаше, а то си беше повече от късмет.

Ранди се изтърси по гръб. С мъка пое въздух и трескаво се опипа — за счупени кости, за кървящи рани. Забележително, но не бе ранена. Пълна небивалица, рече си тя и в следващия миг се огледа.

Оглеждаше се и Джон. Изправиха се едновременно сред кръга зяпачи, спогледаха се облекчено и уморено. Всъщност бяха направо изчерпани. Да, но играта съвсем не бе завършена. Фен Дун и хората му сигурно летяха надолу по стълбището. В същия миг Ранди посочи с ръка: