Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Хм, днес в Русия малцина живеят добре.

Макдърмид се загледа в Ранди, размисли, сетне убедено каза:

— Вие не сте на правителствена служба. По-скоро сте на свободна поръчкова практика или работите за себе си. Вероятно вършите нещо за някой от онези нови руски олигарси — супермилиардерите. Сигурно някой от тях се интересува от нашите дела?

Ранди поклати глава двусмислено, сякаш не й се иска да признае факта.

— Правим, каквото трябва. Баща ми беше в ГРУ. Човек свиква с охолния живот.

ГРУ е старото съветско военно разузнаване, рече си Макдърмид, а Фен направо запита:

— Този олигарх има ли си име?

— Вероятно — Ранди присви едното око и се вгледа в Макдърмид.

Фен също извърна лице към него, сетне избухна.

— Не й вярвам! Я тогава кажи каква оръжейна сделка оформя г-н Макдърмид в Хонконг сега? И какъв е твоят интерес в нея?

— Спри за малко, Фен — намеси се Макдърмид, а във въображението си вече виждаше тлъсти сделчици.

Русия разполага с мощни оръжия по цялото земно кълбо, особено в Третия свят. Тамошните диктаторчета и самоназначени крале се оплакват от мизерията, но винаги имат пари за нови оръжия и боеприпаси за тях. Ако тази женица има достъп до информация за тайни арсенали, евентуално изнесени от старите съветски…

— Винаги съм готов да поговорим — рече той на Ранди.

Сега Фен я гледаше замислено: нещо се въртеше в съзнанието му, но не можеше да сложи пръст върху него. Завъртя очи към Джон Смит, който бе все така неподвижен, отново върна погледа си върху Ранди.

— Фен — кимна му Макдърмид с глава.

Пошепна му нещо в ухото и двамата закрачиха към вратата. На прага американецът се извърна и хвърли обещаваща усмивка на руската агентка с потенциалните бизнес контакти.

Тъкмо влизаха в едно от вътрешните помещения, когато иззвъня клетъчният телефон на Макдърмид. Отсреща прозвуча шлифован глас. Бе на видимо образован, добре възпитан човек:

— Какво става?

Макдърмид затули слушалката с длан и се обърна към Фен Дун:

— Виж, налага се важен разговор…

— Добре. Тъкмо да си нахраня хората.

Макдърмид кимна.

— Наистина, дълга нощ… донеси нещо и за мен — предпочитам препечен хляб — бял и кафе. Сметана и захар. После ще решим за рускинята.

Стъпките на Фен заглъхнаха в коридора, а Макдърмид се настани на голям кашон. Съдържаше сексиграчки за възрастни; продаваха ги в магазин на уличното ниво.

— Имам добри новини — поднови разговора той.

— Например?

Макдърмид разказа за залавянето на Смит и руската агентка.

— Този успех бележи и края на най-големия ни проблем. Всички копия на митническата декларация са унищожени — до едно.

Гласът отсреща въздъхна с облекчение.

— Отлично. Информацията ми за тюлените отиде ли където трябваше?

— Незабавно. Фен Дун я предаде на свой контакт, а той — директно на капитана на подводницата. Няма ли новини вече?

— Все още не. Ще бъде голямо удоволствие да се направя на изненадан. Сега, като научи, че китайците са наясно с картинката, Белият дом няма да прави повече опити. Разкажи за рускинята. Казваш, че те следяла, а това не ми харесва.

Макдърмид предаде подробностите, не пропусна и личните си очаквания.

— Много е възможно да излезе нещо… тогава ще я използваме. Но повече ще знам малко по-късно.

— Звучи интересно, но нека се съсредоточим върху приоритетите. Особено ми е напрегнато. Дай първо да свършим главното.

— На теб ли ти е напрегнато!? Я помисли за мен. И след като аз не съм обезпокоен на дадения етап, значи и ти нямаш основания…

— Какво ще правите със Смит?

— Каквото трябва. В компетентността на Фен е. Но първо искам да разбера за кого работи.

— И знай: стане ли нещо, аз не съм бил в течение!

— Естествено. И аз също.

Облекчен от разговора, Макдърмид изключи телефона и остана седнал на същото място. Замисли се за евентуалните перспективи около рускинята. Като нищо могат да спечелят още някой и друг милиард. Зависи как ще се развият нещата.

Затвори ли се вратата зад двамата, Ранди се наведе да си обуе сандалите. И тогава зашепна, отправяйки думите към Джон така, че звукът да не стига по-далеч от съседния стол.

— Джон? Джон? Ще те измъкна оттук. Чуваш ли ме, Джон?

— Чувам. Все още не са ме оглушили.

Говореше едвам, през подути, посинели устни, болката си личеше зад иначе приветливия тон. Но изправи глава и се усмихна.

— Страшно работиш, впечатлен съм.