Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Вървиш по петите на г-н Макдърмид почти цял ден. Мислиш, че не сме те засекли ли? Господинът е много важен човек. Я кажи кой ти плати да го следиш и какво искаше точно да научи? Иначе ще те предадем на полицията, а те ще те набутат в онези мръсни зандани — там ще гниеш цял живот.

Фен и двама от копоите му я бяха спипали доста унизително — да подслушва на прозореца на спалнята в онази къща. Сега напрягаше ум какво да им каже, че да й повярват. Много би зависило от нивото на параноичното им мислене: какво има да крие Макдърмид и в кои области; къде вижда врагове, доколко с Фен Дун познават тези врагове. Трябва да приложи малко психология, и то удачна, съобразена с манталитета на проста китайка.

Реши да изиграе ролята си докрай. Изплашено, необразовано селско момиче, попаднало на непознат чуждестранен богаташ, решило да си опита късмета.

— Аз само пари търсех — изплака Ранди. — Вратата на градината беше отворена и надникнах, та сетне чух гласове и си викам — този богат господин от чужбина може да ми даде малко парици… да ми помогне…

Фен Дун я срита така бързо, че тя не долови движението на крака му, преди да усети острата болка в ребрата.

Този път извика напълно естествено и отново се загърчи и затръшка по пода като подгонено за колене свинче. А през риданията и хлипанията плачевно дърдореше:

— Семейството ми измира от глад… пари трябва да им изпратя ! Във фабриките не изкарвам достатъчно… Трябват ми повече… затова крада… каквото намеря… по къщите на богатите хора…

— Глупава селяндурка! — изруга Фен и този път лицето му почервеня. — Ти цял ден тичаш подире му! С кола се движиш! Съвсем явно го шпионираш! Вероятно и от преди, а? Казвай, че ще те…

Ранди пусна в ход едно от най-сполучливите си актьорски изпълнения — на лукаво, разлигавено, но и силно уплашено, молещо, скимтящо от страх нищожество. Хвана Макдърмид за краката и унизително зацелува обувките му.

Фен изпсува на китайски, сграбчи Ранди за пижамата и я помъкна по пода встрани от американеца.

— Селяци! Обърнеш им капка внимание и заревават като заклани животни — бедни били, нищо нямали. Ей сега ще ти оставя нещо за спомен, та поне наистина да има за какво да ревеш!

Обърна се към другите двама и тихо нареди:

— Донесете електродите и бензиновата горелка.

На шанхайски говореше, но Ранди познаваше диалекта. Свят й се зави. Можеше да издържи на мъчение, но на това…? Щяха да я обезобразят и осакатят за цял живот… дори и да я освободят по-късно или сама да успее някак си да им се изтръгне.

И все пак имаше изход: на едно нещо стопроцентово щяха да й повярват. Ще им предаде Джон!

Вече го бяха били, може би и измъчвали. Сериозно ли бе наранен? В това нямаше как да е сигурна. Събра цялата си воля и се вгледа в него. Въжетата държаха тялото му донякъде изправено, иначе бе в безсъзнание, отпуснат, безмълвен — дори и не стенеше. А осакатят ли и нея, така или иначе нищо няма да може да направи нито за него, нито за себе си. Нито за Фирмата 14 14 ЦРУ. — Бел. прев. , нито за страната си.

Но ще изчака да донесат инструментариума за мъчения — горелката и уредите за електрошокове. Ако започнат с второто, ще я блъсне високоволтов удар, ще я зашемети, но едва ли ще й нанесе трайно увреждане. Знаеше го със сигурност. Ще издаде Джон, когато стигнат до третия удар например — тогава ще е най-вероятно да се е пречупила. Колкото по-дълго издържи, толкова повече ще й вярват в казаното. Но запалят ли бензиновата лампа, тогава… е, ще му мисли впоследствие, ще импровизира. Вероятно ще трябва да се огъне по-рано. Горелките я ужасяваха.

Двамата Фенови главорези се върнаха ухилени. Рефлексите са спонтанна физическа реакция извън контрола на мозъка. Каза си това и изведнъж усети, че Фен я е наблюдавал през цялото време — докато планираше действията си. Сега се ухили и рече:

— Дайте горелката. Донесете друг стол и й свалете сандалите.

Ралф Макдърмид преглътна и рече неуверено:

— Това сега нужно ли е?

— Нужно е, тайпан — с режеща нотка в гласа отвърна Фен Дун. — Върши ли нещо наистина важно, човек може да изцапа ръцете си, нали? Дори и да ги окървави…

Единият донесе стол, вторият й изу сандалите. Фен Дун я хвана за раменете и я вдигна с лекота като парцалена кукла. Постави я на стола и махна с ръка към горелката. Поднесоха му я запалена.

— Недейте! Недейте! Ще ви кажа — изпищя Ранди. — Ето, той ме нае!

Посочи Джон, който бе все така неподвижен.

— Страх ме беше да си кажа… щяхте да ме мъчите като него… но, ето го — той беше. Той ми плати и нареди да следя господина, да запомням къде ходи и какво прави, с кого разговаря. Всичко, всичко. Майка ми и баща ми са стари, имат нужда от пари, от храна. Къщата е стара, трябва да се ремонтира. Моля ви, не ме мъчете!