Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Подводницата изостава, сър. Дистанцията се увеличава — преглътна Хейстингс.

Обади се радистът.

— От мостика съобщават, че зодиак се прибира. Капитан Биенас забавя, за да прибере тюлените.

— Китаецът е вече в старата позиция, сър — без да крие облекчението в гласа си, рече сонарният оператор.

Червенко се покашля, изпусна въздух. Такъв вид емоции си позволяваше пред подчинените. Всъщност последните няколко часа направо му бяха изпили силите. Огледа лицата на моряците наоколо, знаеше, че и при тях е било същото. Той поне зад гърба си имаше дълъг стаж и многогодишен опит.

— Добре, хайде сега с общи усилия да анализираме ситуацията: как стана така, че дяволската подводница усети кога точно да ни заплашва? Именно когато тюлените започнаха операцията. Хейстингс, ти кажи пръв!

— Няма начин да прихванат сонарно нито зодиака, нито хеликоптера, сър, сигурен съм.

— На „Императрицата“ нали са видели хеликоптера? — обади се Боум. — Не е толкова сложно.

— Това може да е причина — съгласи се Червенко, но в главата му се завъртяха други мисли и той побърза да каже: — Добра работа, момчета. Продължавайте да си държите очите и ушите нащрек. Усетите ли нещо отново, веднага уведомявайте мостика и мен.

Забързан към кабината за личен контакт с Вашингтон, командирът си казваше, че е абсолютно невъзможно на „Императрицата“ да са засекли екипа тюлени в нощни условия, и то в морето. На кораба са видели само хеликоптера. Единственият начин китайците да знаят кога да извършат заплашителната маневра и така да спрат качването на тюлените е, че са знаели предварително за операцията. Някой ги е предупредил. Някой, и то от Вашингтон.

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът стоеше пред прозорците на Овалния кабинет и гледаше към Розовата градина. Беше с гръб към силно притеснения адмирал Броуз.

— Значи операцията се провали?

— Китайската подводница е направила заплашителни маневри, сър — вдървено прозвуча адмиралският глас. — Заредили са торпеда с активирани бойни глави. Знаят, че няма начин нашите на сонарите да не ги чуят. Капитан Червенко е на мнение, че са знаели за операцията и че появата на хеликоптера означава началото й.

— Значи някой ги е предупредил? От нашите тук ли?

— Така изглежда, сър — наведе глава Броуз.

Поведението му подсказваше, че президентът трябва да знае повече от него. Броуз не бе включен в брифингите за изтичането на информация и възможните в това отношение канали. Най-знаещите хора бяха може би директорът на централното разузнаване и Фред Клайн. Така поне смяташе адмиралът.

— Добре, благодаря ти, Стивънс.

Адмиралът понечи да излезе, но се спря.

— Сега какво ще правим, сър?

Този път Кастила се извърна, силуетът му изпъкна на фона на светлеещите прозорци.

— Продължаваме както преди. Готови във всички отношения, с увеличено присъствие в азиатски води, и то на бойна основа.

— А, сетне, г-н президент?

— Сетне ли? Ще изчакаме китайците да направят първия ход.

— „Императрицата“ влиза в иракски води в понеделник сутринта наше време. Вторник по тяхно. Днес е събота, значи разполагаме с ден, може би ден и половина — продължи Броуз, без да отмества очи от Кастила. — А нещата си бяха зле дори когато имахме и цяла седмица.

— Зная, адмирале, зная.

Броуз долови непроизнесения на глас укор и наведе глава.

— Извинявайте, г-н президент.

— Няма нужда да се извиняваш, Стивънс. Провери дали твоите хора са добре, похвали ги. Нали няма пострадали?

— Мисля, че не, но пак ще проверя. Когато говорих с Червенко, те все още бяха в морето, но в непосредствена близост. Реших, че незабавно трябва да ви уведомя.

— Правилно си решил, благодаря ти.

Броуз излезе, президентът остана прав. Чак сега си позволи да въздъхне тежко. Вдигна слушалката на синия телефон — пряката, обезопасена линия с централата на Приют едно.

Клайн отговори мигновено:

— Да, г-н президент?

— Наложило се е тюлените да прекратят мисията — рече Кастила и преразказа доклада на Броуз. — Някой е уведомил китайците. Командирът Червенко е убеден в това.

— За Кот ли говорим?

— Не. Изпратих го със специална мисия в Мексико, само и само да го държа извън Вашингтон. Със сигурност е извън играта в този случай, а ЦРУ го наблюдава непрекъснато, просто за всеки случай…

Кастила замълча, отново почувствал гняв и отвращение при спомена за предателството на Кот. Изтичането на важна информация по негова вина на няколко пъти бе причинило неизмерими щети и президентът смяташе да му потърси нужната отговорност. Но все още бе рано. Нямаше полза да предупреждават противника.