Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Шпионаж… сигурно е ужасна работа — подметна президентът.

— Донесох ти лоши новини, Сам, съжалявам.

— И аз, Фред. И аз. Но ти благодаря, стари приятелю. Е, довиждане.

Клайн излезе, Кастила остана още дълго време, загледан в зелената трева отвън, смълчан. Знаеше какво трябва да нареди, но не му се искаше, нито му бе комфортно да го направи. Мразеше Да издава заповеди на когото и да било да рискува живота си за родината, както се казва в старото патриотично клише, макар и да знаеше, че именно това се очаква и от него, и от останалите длъжностни лица. Всеки с дълга си — за каквото е бил избран, каквото е поел да върши. И той бе участвал във война и знаеше, че никой не отива доброволно или с радост на смърт. Но имаше още нещо: надеждата умира последна.

Въздъхна дълбоко. Всъщност въздъхна ли или си пое въздух? И пак се хвана за телефона.

— Свържете ме с адмирал Броуз!

След половин минута телефонът иззвъня и адмиралският глас избумтя в ухото му:

— Слушам ви, господин президент.

— Колко време ти е нужно да качиш екипа тюлени на „Кроу“?

— Но те са си там, сър. Позволих си тази свобода.

— Така ли? Е, добре тогава. Предполагам, че не си първият командир, направил подобно нещо зад гърба на неспособния си да вземе бързо решение президент.

— Не, сър, не мисля така. Мога ли да попитам сега взел ли сте решение?

— Затова ти се обаждам.

— Ще действаме ли, сър?

— Да. Ще действаме.

— Ще предам заповедта ви.

— Не искаш ли да знаеш защо, Стивънс?

— Не ми е това работата, г-н президент.

— Добре… и, адмирале… — поколеба се за миг Кастила. — Дръж ме в течение.

— Слушам, сър. Каквото науча, на секундата ще го знаете и вие.

Затвори телефона и неочаквано в паметта му се завъртя спомен за четен преди доста години в биография на Ото фон Бисмарк цитат. Само че как беше точно? Нещо в смисъл, че… една личност придобива морална стойност в мига, когато реши, че е способна да умре за принципите си… Е, той поне не си рискува живота за принципите си, но пък рискува бъдещето си, което не е чак толкова важно, много по-важно е бъдещето на страната му. Това може би не е достатъчен ангажимент в очите на онези строги и старомодно взискателни прусаци, но пък на него тежи достатъчно.

Неделя, 17 септември

В Арабско море

Напрежението ядеше отвътре неголямата група кадрови офицери на „Джон Кроу“. Не ставаше дума за конвенционална бойна тревога, която често се оказва фалшива — я повреда в двигателите, я аварирал, търсещ помощ съд в открито море. Не, тяхното бе съвсем друго. Една грешчица и в резултат не само губят живота си, а и стават причина за война.

В комуникационния център командирът Червенко тъкмо приемаше заповедите на адмирал Броуз. Слушаше целият превърнат във внимание, а присвитите му от години взиране в бурното море очи сега приличаха на лазерни снопчета.

Накрая свали слушалките и се обърна към капитан трети ранг Гари Козлов.

— Действайте.

— Слушам — отвърна Козлов.

Не бе изненадан, отдавна бе познал, че именно така ще стане. Сега само запита:

— Готов ли е хеликоптерът?

Козлов бе от онези изключителни тюлени, за които шаблонизираното служебно арго казва: само мускули и мозък. Висок, жилав и безкрайно горд с професията си, вършеше всичко динамично и прецизно. Присъствието му в центъра бе като сноп бляскава светлина, успокояваше и вдъхваше на присъстващите спокойствие и надежда.

— Имате го след десет минути.

— Ще сме готови.

Червенко кимна, не се и съмняваше.

— Запомнете, капитане, мото номер едно на мисията — пълна тайна: не сте били там. При първия знак, че ви подушват, и изчезвате!

— Слушам, сър.

— Тук ще следим и подводницата, и „Императрицата“ всяка секунда, изкъсо. Подуша ли нещо накриво, мигом ви изпращам сигнал за отказ. Радиовръзката няма да прекъсваме, разбрано?

— Тъй вярно, сър.

— Късмет, Гари!

— Благодаря, Джим — Козлов се усмихна. — Чудна нощ за чипкане, а?

На тъмната палуба го очакваха четиримата му тюлени — целият екип, — облекли костюмите, готови. Щом се появи, наскачаха и го заобиколиха. Козлов грижливо огледа екипировката им.

— В изправност ли са магнитните котки?

В ответ получи колективно „тъй вярно!“ и нареди:

— На хеликоптера!

Закрачиха назад към кърмата, където бе машината — „Сийхоук“ SH-60, откроила тъмен силует на фона на хоризонта, прилична на гигантска хищна птица. Вятърът бе лек, понесъл фин дъх на дизелово гориво и морска сол. До хеликоптера, готов за операцията, закачен за спускателни механизми, лежеше специализиран боен сал на име „Зодиак“, каучуков, със свръхмощен електродвигател и хиляди специфични приспособления.