Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Среща с кого, Абнър? — поклати глава президентът. — Елитът в Чжуннанхай едва ли ще се съгласи да признае, че има за какво да разговаряме. Или най-малкото няма да се съгласи, преди да е поставил въпроса на обсъждане в Централния комитет. А сетне пък ще трябва да си осигури мнозинство най-малкото осем на едно в Постоянния комитет, което да утвърди решението на ЦК.

— Тогава — обади се отново Гереро с настоятелен глас — нека им изпратим конкретно послание, което ще разберат абсолютно всички там. Нека да гласуваме отпускане на средства за ВВС — за новия изтребител, за новия вид бомбардировач с по-далечен обсег на действие, за армейската артилерийска система „Протектор“. Мигом ще им приковем вниманието. Така ще ги стреснем, че чак гащите ще изцапат. И веднага ще се съгласят на среща на високо равнище. О, да, с подобна надвиснала над главите им заплаха направо ще дотичат на форума, при това за единица време.

В залата се понесе одобрителен шепот. Дори и министърът на отбраната си замълча, видимо съгласен. И все пак изглеждаше загрижен, лицето му побеля, като че бе загубил решимостта си да работи за създаването на по-малка, но далеч по-мобилна и гъвкава бърза армия.

Обади се вицепрезидентът Ериксън:

— Не съм убеден, че именно това е посланието, което би трябвало да изпратим на китайците, генерале. То би имало точно обратен ефект — би ескалирало конфронтацията, вместо да заработи за омиротворяване.

Стантън сякаш възвърна поне част от обичайната си самоувереност и се обади:

— Каквото и да направим, Брандън, най-вероятно само ще налеем масло в огъня. Дори и нищо да не правим, пак такъв ще бъде резултатът. Евентуално по-умерените мерки ще бъдат изтълкувани като слабост, по-мащабните — като заплаха. Затова смятам, че по-скоро демонстрацията на сила, решимост и готовност ще разколебае в тях желанието да упражняват натиск.

Ериксън се поразколеба.

— Възможно е и да си прав, Хари… Но дали утвърждаването на вече съществуващи бойни системи ще бъде възприето като прекалено мащабна мярка…

— Слушайте, всъщност наистина ли желаем да се възвърнем към политиката на взаимното възпиране? И отново да се влачим години и години наред, задържайки статуквото за сметка на огромни субсидии за армията и източване на националната икономика? — обади се Кастила остро. — Да принудим Китай отново да залегне зад Великата си китайска стена и оттам да насочи срещу нас дулата на всички свои оръжия, ракети и прочие? И то тъкмо когато ни е бил даден шанс да направим нещо за подобряване на световните отношения и сътрудничество?

В геополитическия дебат се намеси и адмирал Броуз.

— Господа, смятам, че онова, което президентът може би намира за най-ефективно, е по-лекото решение на непосредствения тактически проблем. Как ще докажем какво носи „Императрицата“?

По лицата на военните и цивилните в залата отново се изписа колебание.

— Добре би било да го докажем — тихо откликна Кастила. — Ти имаш ли предложение как да го направим, а, Стивънс?

— Изпращаме елитен екип тюлени от „Кроу“ да направят таен светкавичен оглед на товара на „Императрицата“ и готово.

— Възможна ли е подобна операция? — веднага запита вицепрезидентът Ериксън. — В открито море? От един кораб на друг?

— Възможна е — увери го Броуз. — Имаме обучени хора, имаме и нужната екипировка.

— Но безопасно ли е? — отново запита Ериксън.

— Е, без риск не може…

— Аз ще попитам за риска от провал? И за човешки жертви? — намеси се и държавният секретар Паджет.

— Е, да, има такъв.

— А да бъдат разкрити? — настоя Ериксън.

— Също.

Паджет енергично поклати глава.

— Това ще бъде изтълкувано като открит акт на нахлуване, дори на агресия, на китайска територия в открито море. Не, не става. Все едно, че сами си търсим повод за война.

Всички закимаха — кой с готовност, кой против, а президентът свали очилата и разтри основата на носа си.

— За какъв процент риск от разкриване става дума, адмирале?

— Минимален, бих казал. Ако изпратим най-добрите с подходящ, изпитан лидер, който разбира, че хората му не бива да бъдат разкрити, каквито и да са обстоятелствата. Но наложи ли се, ще трябва да отстъпи пръв, без да се съобразява с опасността.

Загледан нейде надалеч, президентът отново се замисли за милионите американци от всички краища на страната. Току-виж не след дълго застанали пред телевизори и радиоапарати, ужасено заслушани в новини за кризата и за обявената заплаха с висока степен на опасност. За отиващото по дяволите мирно ежедневие, което никой от тях не би пожелал да пожертва в името на една напълно ненужна война. Отново усетили президентското състояние, военните и цивилните съветници като по обща команда извърнаха лица към Аурей, сякаш той можеше да чете какво става в съзнанието на Кастила.