Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ти не си обикновен агент — заяви Фен отново. — Къде докладваш?

Сега изобщо не почувства, че устните му се движат и почти не разпозна гласа си:

— А ти кой ши?

Облиза устни, напрегна се, пооправи говора:

— Не си от ДОБ. Кой ти каза, че не съм от ЦРУ или АНС? Макдърмид ли? Някой вътрешен човек…

Последваха два светкавични удара — съвършена комбинация. Мярна му се бяла, изпепеляваща светлина, последва я разкъсваща болка, която го заля, погълна го, сетне потъна в милостив мрак. Нещо далече, далече в съзнанието му повтаряше, че мъчителят му е бил прочут боксьор, професионалист от класа… само че удряше прекалено лошо… прекалено лошо… прекалено лошо… лошо…

Ралф Макдърмид се появи зад Фен Дун.

— По дяволите, Фен! Сега като е в безсъзнание, кой ще ни каже каквото ни трябва, питам те аз? Кажи ми?

— Силен е като бик, я какъв е здрав. Мъжага и половина. Нищо няма да каже, ако не го заболи както трябва, ако не се уплаши от болката, от смъртта, от мен…

— Нищо няма да каже, особено ако вземе да умре.

Фен се усмихна по типичния си, вдървен начин.

— Ето, в това е тънкостта, тайпан. Ако не повярва, че ще го убием, няма и да проговори. Естествено, че ако умре, няма да каже нищо. Но за това става дума — човек трябва да открие фината граница между двете състояния. Моята работа е да го убедя, че съм достатъчно свиреп и безпощаден, за да го убия и без да искам, случайно. Е, като схване, че бруталността ми може неволно да го изпрати на онзи свят, ще пропее. Иначе ще привикне към болката и ще започне да я възприема еуфорично, тогава го пиши бегал…

Макдърмид потръпна от думите, внезапно самият той уплашен от Фен.

— Добре де, ти си експертът по болката.

Фен Дун мигом усети страха в шефа на „Олтмън“ и се усмихна.

— Сега вече разбирате. Ето, този вид реакция очаквам от него. Нищо няма да научим, докато устата му не се скове от удари и бой. Ще посинее, едвам ще говори, едвам ще мисли, но достатъчно, колкото да разберем онова, което искаме.

— Няма ли други методи, не толкова физически? — глухо запита Макдърмид, загледан в разбитото лице на Смит.

— О, ако трябва и до тях ще стигнем. Не се безпокойте. Няма да го убия. Напротив — ще ви каже всичко, което ви е нужно.

Макдърмид кимна. Опасяваше се от непредсказуемостта на този жесток бивш военен, но имаше и още нещо. Най-вече го плашеше усещането, че Фен му се надсмива, и то не само зад гърба, както бе станало и с другия му работодател Юй Юнфу. По онова време обидното му поведение не бе така натрапчиво, защото докладваше за Юнфу пред самия него — Макдърмид. Но по-късно, когато Фен упражни немалък натиск, за да изпратят подводница подир фрегатата „Джон Кроу“, Макдърмид започна да се безпокои здравата.

На този етап вече се изясняваха някои мъгляви досега неща: Фен има сериозни връзки — и във военната област, и в китайското правителство, — и то на ниво далеч над позицията си в живота. Такава, каквато претендираше, че има сега. Може би работи и за някой от китайския елит? Досега Фен твърдеше, че китайските му връзки изпълняват желанията на Макдърмид — срещу възнаграждение, разбира се, — затова американецът с готовност му плащаше големи пари и предпочиташе да пренебрегва грубостта му. Но пък и той — Макдърмид — да не е вчерашен? Да не би да е постигнал финансовото си могъщество, като е пропускал очевидното? Да, Фен има особени връзки. Да, Фен е опасен. Все още съумява да го контролира, но докога? И каква ще се окаже цената за това?

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Срещата с правителството мина, Конгресът бе също уведомен за задаващата се криза с Китай. Сега понесъл в ръка голяма чаша с кафе, Кастила се запъти към стола си начело на конферентната маса в ситуационната зала за спешни заседания. Прозорци нямаше, тук бе контролният център за светкавични действия на правителството в кризисни ситуации. Съветът на началник-щабовете присъстваше в пълен състав, някой от министрите, както и всичките цивилни президентски съветници, вече се бяха настанили по местата си, прелиствайки документи, разговаряйки тихичко със съветници и помощници.

Президентът почти не ги забелязваше, а продължаваше да размишлява за може би неизбежната криза. За милионите американци, които вършат ежедневните си задължения и работа, без изобщо да се досещат, че е напълно възможно да ги сполети голяма беда. Като напълно реална война с Китай. Да, защото ако информацията изтече точно сега, както подозираше, че ще стане, току-виж медиите раздухали новината по типичния си начин, разпалвайки неизбежна истерия. Не за някакво оспорвано спортно събитие, не и за секретни операции срещу опасни терористи или дребен локален конфликт в някоя държавица, където има риск за шепа американци — по-малко на брой от загиващите в пътни инциденти през уикенда. Не, не за каквато и да е угроза. Не и за каквато и да е война, а за война истинска — мащабна … която ще изригне като огромен вулкан и ще продължи денонощно, без край и перспективи. А мъртвите ще бъдат стотици хиляди, милиони — синове и дъщери, деца, възрастни. Ще бъдат пометени общество и институции, държавата като цялост. Войници ще пристигат у дома в чували ежедневно, безспирно. Китай …