Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Някъде пред него се появи мъничка светла точка. Напрегна очи, за да види по-добре тъничкия сноп светлинка. Усети го по лицето си — топъл, дори горещ, но знаеше, че това е само една илюзия, опряна на надеждата. Илюзия и пространствена измама, причинена от абсолютния мрак, безмълвен, далечен, безплътен, без измерения. Просто черен, мъчителен.

Но ето, ето го отново снопчето светлина. Този път разбра, постепенно, адаптирайки се към мрака, че не е илюзия, истинско е. Сега концентрира всичките си сетива и усилия върху него, раздвижи глава и схванатия си врат, отваряше и затваряше очи, докато накрая улови и задържа стаята в някакъв фокус.

Беше поставен на стол, краката му завързани на глезените. Някой в момента завързваше ръцете му отзад, здраво, болезнено. Найлоновото въже се бе впило жестоко в кожата, вероятно на места я бе разкъсало. Светлинката не бе дупка в стената или тавана, а отражение в ъгъла на неголяма сребристо метална кутия, закачена високо на стената. Отражение на светлина, идваща иззад ъгъла, пред Джон и отляво. Помещението бе във формата на буквата Г, столът със самия него бе поставен в дъното на по-дългата й част. Вече ориентиран, се почувства някак си по-добре. Обзе го нещо като еуфория, сякаш отново бе стъпил на твърда земя, сякаш нещата се връщаха в нормалното си състояние и измерения. Сякаш светът бе отново около него, реален и… и тогава всичко си дойде на мястото. Припомни си прибързаната, измамна радост, че е намерил митническата декларация, подписаната с инициалите РМ бележка. Съдържанието й — че декларацията я няма, арогантността на шефа на „Олтмън Груп“… внезапно лумналата светлина, Фен Дун и главорезите му.

Сам си беше виновен. Бе направил една от най-тъпите грешки — така се бе залетял, че бе забравил всякаква предпазливост. Както и преди — всъщност правеше поредица от грешки. При това сега не усещането, че ще умре, го притесняваше най-много. Защото отдавна вършеше все една и съща, фатална по същността си работа, съдържаща именно тази опасност — да си загубиш живота. Винаги бе очаквал това някога да му се случи. Обаче не, не смъртта го плашеше, раздрусан бе от собствения си провал. Провал необратим, защото сега страната му е изправена пред смъртоносна конфронтация без никакви други опции. С мъка долови отварянето на врата някъде отвъд чупката на буквата Г. Блесна светлина, заслепи го за миг. Някой излезе, друг влезе. Когато очите му отново привикнаха с нивото на мрака, пред себе си видя Фен Дун. Бе сам, смръщен.

— Ти ни докара страхотно много неприятности, полковник. Не обичам хората, които ми носят бели.

Говореше почти шепнешком, с глас като от коприна, добре модулиран, равен. Видимо не бързаше за никъде. Пристъпи към Смит с плавни, точни движения.

— Странен цвят на косата имаш — рече Смит. — Нетипичен за китаец…

Добре отмереният удар попадна в лицето му, завъртя го и столът се сгромоляса на пода, а главата на Джон се цапна здраво в дъските. В частицата от секундата между удара и болката схвана едно: Фен е толкова светкавично бърз, че той просто не забеляза движението на ръката му. Агонията бе жестока, усети кръвта, потекла от носа и встрани по лицето. Минаха няколко секунди, през които всичко около него се въртеше, сякаш се носи в облак разноцветни багри.

Сетне очите му се избистриха, нещата си дойдоха във фокус. Болката постепенно утихна, а двама, които така и не бе забелязал, го вдигнаха заедно със стола. Лицето на Фен бе над него, на двайсетина сантиметра разстояние, гледаше го от упор, очите му светлокафяви, кръгли, изглеждат като празни търкалца.

— Това бе само нежно потупване за здрасти, колкото да се концентрираш, полковник — рече Фен. — Досега демонстрираше добри умения и интелигентност. Затова тепърва не се показвай като тъпанар. Няма да губим време в празни дискусии кой си ти и какъв си. Интересува ме само едно: за кого работиш?

Джон преглътна:

— Полковник Джон Смит, лекар по медицина, учен от Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ)…

Вторият удар бе не повече от звучна плесница. Отхвърли главата му странично, но пак потече кръв и ушите му забучаха.

— Теб те няма във ведомостите на никой американски разузнавателен център. Защо? Казвай! Нов таен отдел на ЦРУ ли? АНС? Или другаде…?

С подути, подпухнали устни, които затрудняваха говора, Джон изфъфли:

— Жа койту ши ишкам…

Този път шамарът бе от другата страна. Стаята отново се разлюля, но столът не падна. С мъка загря, че онези двамата държат стола, докато Фен го бие.