Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Моля? — повдигна вежди американецът и нещо го бодна отвътре.

— Ако случайно сте забравили, то „Императрицата“ е кораб. Китайски товарен кораб на път за Басра. Смятаме, че товарът му би заинтересувал американците извънредно много. А също и китайците.

— Кажете ми, моля, какво целите и вероятно ще стигнем до нещо конкретно. Може би полезно и за двете страни.

— Радваме се, че заговаряте за двустранна полза.

Сега Макдърмид направо си изпусна нервите.

— Стига сте ми подмятали гатанки! Имате ли нещо наистина сериозно да ми кажете или само ми губите времето?

От дългогодишен опит бе разбрал, че понякога атаката е най-добрата защита.

— „Императрицата“ отплава от Шанхай в началото на септември на път за Басра. В трюмовете си носи множество тонове тиодигликол и тионилхлорид за Ирак, който ще ги използва за направа на нервнопаралитични и кожнопоразяващи оръжия — изрече жената и гласът й, досега тих и вежлив, придоби нова, злокобна нотка. — Това достатъчно ли ви е, г-н изпълнителен директор и председател на „Олтмън Груп“?

Макдърмид чак се задъха и усети, че говори с мъка. Натисна записващия бутон на телефона, давайки сигнал на Лорънс, и внимателно запита:

— От чие име говорите и какво точно желаете?

— Ние представляваме само нас самите, от наше име говорим. Готов ли сте да чуете нашата цена и условия?

В този миг Лорънс влезе в офиса. Макдърмид му даде знак да проследи източника на разговора. И отново изгубил търпение, избухна:

— Коя сте вие, по дяволите, и защо не взема да ви пратя при тях?

— Името ми е Ли Куони, г-н Макдърмид. Съпругът ми е Юй Юнфу, директор и президент на „Летящият дракон“. Интелигентен човек, знаете. Толкова интелигентен и предвидлив, че си запази копието от митническата декларация на „Императрицата“. И сега то е у нас.

В тайната квартира на ЦРУ застаналият пред лаптопа Джон не можа да се сдържи и изтърси:

— Мамка му!

Всички извърнаха лица към него.

— Какво има, Джон? — попита Ранди. — Знаеш ли за какво и за какъв кораб става дума?

— По-късно — махна с ръка той. — Сега слушай!

Макдърмид замълча, напълно шокиран от чутото, сетне отново изпусна нервите:

— Няма такова нещо! Съпругът ви изгори декларацията и се самоуби. Истинска трагедия, нали? Не разбирам каква игра въртите в момента, но…

— На вас са ви докладвали, че съпругът ми се е самоубил, за да спаси честта на семейството. Под натиска на баща ми и онези, които са над него в политическата йерархия. Докладвали са ви още, че изгорил документа и се застрелял в главата, сетне паднал в една река. Това е невярно, просто лъжи. Той изгори напълно ненужен лист хартия и натисна спусъка на пистолета си, да. Ето, това е вярно. И в реката падна също. Само че патроните бяха халосни. Вашият Фен е видял единствено добре изпълнена пиеска. Зная, защото аз я режисирах.

— Невъзможно!

— Някой намери ли трупа на съпруга ми?

— В онази делта телата никога не ги намират.

— А познат ли ви е гласът на мъжа ми?

— Не.

— Но Фен Дун го познава.

— Него го няма тук.

— Но пък вие записвате разговора, нали?

След няколко секунди мълчание Макдърмид призна:

— Записвам го.

— Тогава слушайте.

Сега заговори мъжки глас.

— Говори ти Юй Юнфу, Макдърмид. Припомни на онзи предател Фен, че последния път му предложих награда. Той ме информира за смъртта на американския шпионин Мондрагон и за друг американец, който избягал след сблъсък с Фен, а по-късно го забелязали в Шанхай. И още му кажи: за негово нещастие съпругата ми е делови партньор и от нея никога не крия нищо. Никога. Именно тя ме посъветва да скрия декларацията, тя оркестрира самоубийството. Той смяташе, че от нас двамата тя е по-умната, но това не е много точно, пиесата я разиграхме с общи усилия.

След секунда отново заговори жената.

— Пуснете му на Фен този запис. А сега нека да поговорим делово.

— Защо не преговаря съпругът ви, госпожо?

— Така решихме.

Макдърмид потисна гнева и се замисли.

— Или пък си е мъртъв, а вие ми пуснахте запис.

— Господине, не сте толкова наивен, нали? И все пак в края на краищата какво значение има, помислете. Аз разполагам с декларацията, а тя ви е ужасно нужна.

— Какво искате от мен, госпожо Ли?

— Достатъчно пари за нов живот далеч от Китай — за децата, съпруга ми и мен самата. Не говорим за чудовищна сума, от която да ви заболи. Движа се в рамките на разумното. Два милиона щатски долара ще ни свършат работа. Все едно комар ви ухапал.