Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Двигателите са с максимално ускорение.

— Пускай — изкомандва високият зеленоок мъж.

С леко свистене първият пневматичен катапулт изстреля прикачения към него безпилотен летателен апарат към завития под ъгъл край на релсата и после високо във въздуха в дъгообразна траектория. За миг апаратът сякаш щеше да падне на земята, но изведнъж се извиси отново, понесен от собствените си криле и перки. Продължавайки да се издига, той мина над дърветата и продължи по зададения курс.

Десет секунди по-късно вторият апарат го последва. Двата безпилотни самолета, които вече почти не се виждаха от земята и бяха твърде малки, за да бъдат засечени от повечето радари, се заиздигаха плавно, преди да достигнат височина от деветстотин метра, след което се отправиха в посока към Париж със скорост около сто и петдесет километра в час.

Полето на Вирджиния

Приведен, Джон Смит следваше Питър Хауел в западна посока през широкото поле, обрасло с високи бурени и храсти. Околността изглеждаше зеленикава през очилата им за нощно виждане. На няколкостотин метра вляво от тях асфалтираното шосе изглеждаше като права линия през потъналия в мрак пейзаж. Отпред вдясно земята се издигаше над застояло езеро, покрито с нечистотии. Каменистият път, по който беше поела Кит Пиърсън, се виеше като змия нагоре по ниския хълм пред тях.

Нещо остро убоде до кръв Смит по рамото, забивайки се през плътните му дрехи. Той стисна зъби и продължи. Питър полагаше максимални усилия да ги преведе пред най-гъстата растителност, но имаше места, където се налагаше да си проправят път, без да обръщат внимание на тръните и бодливите къпинови храсти, които късаха черните им дрехи и кожените ръкавици.

На половината път нагоре по хълма англичанинът клекна. Той огледа внимателно терена и после махна на Смит да отиде при него. Лампите в къщата на хребета все още светеха.

Двамата бяха екипирани и облечени за нощна разузнавателна мисия на труден терен. Освен очилата за нощно виждане AN/PVS7 всеки носеше бойна жилетка, натъпкана с наблюдателна апаратура — камери и различни видове бинокли, които бяха оставени за тях в базата на ВВС „Андрюс“. Смит имаше кобур с пистолет „Зиг Зауер“, прикрепен към бедрото му, а Питър носеше подобен кобур за предпочитания от него свръхмощен браунинг. Като допълнителна огнева сила всеки бе метнал през рамо и по един автомат „Хеклер и Кох“ МР5.

Питър свали едната ръкавица, наплюнчи пръста си и го вдигна нагоре да провери посоката на лекия и хладен нощен ветрец, който шумолеше около тях. Той кимна доволен от резултата.

— Имаме голям късмет. Вятърът е от запад.

Смит го изчакваше. Питър бе прекарал десетилетия на терен, отначало като командос от САС, а после и като агент на МИ-6. Хауел беше забравил повече за придвижването през потенциално враждебна територия, отколкото Смит бе усвоил някога.

— Вятърът няма да отнесе миризмата ни — обясни Питър. — Ако има кучета, няма да подушат, че приближаваме.

Питър надяна обратно ръкавицата и продължи напред. Двамата мъже се приведоха още повече, след като стигнаха до върха на полегатия хълм. Бяха на стотина метра от стария полуразрушен хамбар — празна развалина без покрив, която приличаше повече на купчина гниещи греди, отколкото на постройка. Зад него се забелязваха ясно очертанията на два паркирани автомобила — фолксвагенът пасат на Кит Пиърсън и един по-стар, американско производство. През прозорците със спуснати завеси на малката едноетажна фермерска къща излизаше достатъчно светлина, която през очилата за нощно виждане ставаше още по-ярка.

Смит забеляза, че собственикът на имота си бе направил труда да изкорени най-високите бурени и храсти около сградата. Той следваше Питър, пълзейки по корем през тревата. Те прекосиха възможно най-бързо откритото пространство и се скриха зад паркираните автомобили.

— Сега накъде? — прошепна той.

Питър посочи с глава към големия прозорец на верандата, недалеч от входната врата.

— Ей там ми се стори, че мярнах сянка, която мина зад завесите преди секунди. Трябва по някакъв начин да надникнем. — Той погледна към Смит. — Прикривай ме, Джон.

Смит извади зиг зауера от кобура.

— Казвай, когато си готов.

Питър кимна веднъж. После запълзя бързо през циментовата площадка с петна от масло и изчезна зад висок храст встрани до къщата. Само благодарение на очилата за нощно виждане Смит успяваше да го следи. За човек с невъоръжени очи Питър щеше да изглежда само като движеща се сянка, която просто изчезна в тъмнината.