Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Определено — увери го Търс.

— Разполагаш ли с време за това? — попита Бърк.

— Минути, господин Бърк. Само минути.

— Разбирам — Бърк отново се поколеба. — А трябва ли да смятам това за междуведомствен въпрос?

Търс разбра какво го пита — дали Кит Пиърсън бе отговорна по някакъв начин за шпионите до вратата му. Макар че в този момент не бе от голямо значение дали е така или не.

— Мисля, че ще е разумно да го направиш.

— Много лошо — каза предпазливо офицерът от ЦРУ. — Много лошо.

— Да, така е — съгласи се едрият. — Засега стой там, където си. Край.

Търс затвори телефона. После взе обратно термалния си бинокъл от Макрей.

— Връщай се при камионите и доведи още двама — каза той. — Но искам да пристигнат много тихо. — Усмихна се хищнически. — Кажи им, че отиват на лов.

— Кой беше, Хал? — попита Кит Пиърсън явно озадачена.

— Дежурният офицер в Ленгли — каза й Бърк бавно и отсечено. Гласът му прозвуча напрегнато и неестествено. — СНС току-що им е изпратил по куриер сведения, свързани с Движението…

Джон Смит слушаше внимателно. Той се намръщи. Все още с лазерния микрофон в ръка, насочен към прозореца над него, погледна към Питър Хауел.

— Нещо не е наред — прошепна той. — Бърк току-що разговаря по мобилния си телефон и изведнъж се стегна. Говори глупости, опитвайки се да прикрие нещо.

— Мислиш ли, че е разбрал за нас? — попита тихичко Питър.

— Може би. Макар че не виждам как.

— Възможно е да го подценяваме — предположи Питър. Той присви устни. — Това е кардинална грешка, която се допуска в подобни случаи. Подозирам, че господи Бърк разполага с повече ресурси, отколкото допуснахме.

— Което означава, че има подкрепление.

— Твърде е възможно. — Англичанинът измъкна картата от един от джобовете на бойната си жилетка и я разгледа, проследявайки с показалеца очертанията на местния терен. Той посочи към отбелязан с кафяво горист хълм недалеч от тук на запад. — Ако аз исках да държа под око къщата, щях да поставя наблюдатели тук.

Смит усети как му настръхва косата. Питър беше прав. Този хълм предоставяше ясен излаз към къщата и фермата, включително към мястото, където те бяха застанали.

— Какво предлагаш?

— Незабавно изтегляне — каза англичанинът, сгъна картата и я прибра бързо в джоба си. Той измъкна през главата си автомата „Хеклер и Кох“ МР5, издърпа ударника и зареди деветмилиметров патрон в цевта. — Не знаем колко силен е противникът и не виждам причина да се мотаем повече тук, за да го научим. Вече се сдобихме с полезна информация, Джон. Да не насилваме повече късмета си.

Смит кимна и без да губи време, прибра лазерния микрофон.

— Напълно логично — каза той и приготви автомата си.

— Следвай ме.

Питър се претърколи, скочи на крака и свит почти на две, се промъкна към прикритието, което предлагаха двете коли, паркирани близо до къщата. Смит го последва, придвижвайки се възможно най-бързо, приведен към земята като англичанина. Всеки момент очакваше да чуе гърмежи или да усети как се забива куршум в тялото му. Но чуваше и усещаше само тишината на нощта и ускорения си пулс.

От там те минаха покрай разрушения хамбар и се спуснаха надолу по хълма в обраслото с бурени поле, опитвайки се да използват ниския хълм като прикритие между тях и по-високото възвишение на запад. Питър водеше, промъквайки се тихо през бодливите тръни и високите до кръста бурени с грациозност, придобита от дългите години тренировки и практика.

Бяха съвсем близо до брега на застоялото езеро, когато англичанинът изведнъж залегна в купчината мръсотия зад гъсталак от малинови храсти. Смит веднага се просна по корем зад него и после запълзя напред, помагайки си с лакти и колене, като едновременно придържаше автомата МР5 към гърдите си. Полагаше огромни усилия да не диша дълбоко. Бяха под нивото на хладния вятър, който шумолеше през полето, а въздухът бе изпълнен с миризма на водорасли и гниещи плодове.

— Исусе — прошепна Питър. — Сега я втасахме. Чуй!

Смит долови тихо бучене от мощен двигател, който постепенно се усилваше. Внимателно повдигна глава над най-близкия храст. На около двеста метра пред тях голям черен камион се движеше бавно по селския път на изток без фарове.

— Смяташ ли, че ще забележат колите ни? — попита той тихичко.

Питър кимна мрачно. Малката група дървета, където паркираха автомобилите, нямаше да ги скрие от внимателен оглед.

— Без съмнение — отговори той. — И когато стане, адът ще се разтвори, ако вече не е станало. — Погледна зад рамо. — Уви, вече е станало — измърмори Питър. — Погледни зад себе си, но много бавно.