Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Прав си, Джон. Трябваше да се сетя по рано. Действат като викачи по време на лов, преди да ни направят на кайма. — Той поклати глава. — Третират ни като ято яребици или пъдпъдъци.

Почти неохотно Смит се ухили, насилвайки се да сподави смеха, който го напуши. Старият му приятел сякаш се обиди от непочтителното отношение на враговете им.

Питър обърна глава и внимателно огледа обраслата с гъсти храсти запустяла обработваема земя на север.

— Ще се опитат да ни устроят гадна засада някъде натам — каза той, докато измъкваше празния пълнител от автомата си и поставяше нов. — Ако минем покрай онова място, ще ни изиграят.

— Със сигурност — съгласи се Смит. — Но ние имаме поне едно предимство.

Питър повдигна едната си вежда изненадан.

— Така ли? Ще ме светнеш ли?

— Да. — Смит потупа автомата си. — Последния път, когато проверих, пъдпъдъците и яребиците не отвръщаха на стрелбата.

Този път бе ред на Питър да сподави напушилия го смях.

— Вярно — съгласи се той тихо. — Много добре, Джон, да вървим и да разберем дали можем да превърнем ловците в улов.

Те изпълзяха от дренажния улей и продължиха на север. До гъстата растителност не можеше да се отиде направо. Те се движеха по следите, оставени от малките животинки, чиито дупки се намираха сред гъсталака. Пълзяха по корем, като използваха стъпалата, коленете и лактите си, за да се промъкват възможно най-бързо, без да вдигат шум или да разклащат клоните на храстите и тревата. Това, че някъде отпред в тъмнината ги дебнеше невидим враг, правеше нуждата да се движат крадешком също толкова належаща, както и скоростта.

Смит усещаше капките пот, които се стичаха по челото му и падаха на земята. Бършеше ги неистово, за да не допусне да влизат в очите му под очилата за нощно виждане. Стъблата на растения и стърчащи клони се появяваха за миг на фона на зеленикавата гледка пред очите му, а после изчезваха. Дълбоко във вътрешността на гъсталака полезрението му бе ограничено до няколко сантиметра. Въздухът бе горещ и изпълнен с мирис на влажна пръст и пресни животински изпражнения.

От време на време просвистяваше по някой куршум над главите им или цепеше храстите от двете им страни.

Сега и четиримата наемници, разположени в линия зад тях, стреляха, за да принудят преследваните от тях пъдпъдъци да се насочат към засадата, устроена, за да бъдат убити.

Смит едва дишаше от огромното физическо усилие, което полагаше, за да се движи бързо. Той се бе концентрирал върху това да следва Питър колкото се може по-близо, наблюдавайки внимателно къде по-възрастният мъж се подпира с лакти и стъпала, за да не разклати растенията, през които се придвижваха.

Изведнъж Питър спря рязко. За няколко секунди той остана напълно неподвижен, само се ослушваше и оглеждаше. После внимателно и бавно махна на Джон и посочи с ръка пред себе си.

Смит провря главата си през високата трева и заоглежда терена пред себе си. Бяха съвсем близо до северния ръб на полето. Ръждясалите останки от стара желязна ограда се разпростираха на изток и на запад. Отвъд счупената ограда земята се спускаше надолу, преди отново да се издигне в малко възвишение, което се простираше на североизток. Няколко малки горички очертаваха началото на полегатия склон. Но на това място теренът като цяло бе гол и не предлагаше почти никакво прикритие.

Питър посочи с пръст към възвишението. После направи с ръка знака за „враг“.

Смит кимна. Възвишението най-вероятно бе мястото на засадата, към която ги притискаха. Всеки, който бе разположен зад хребета му, имаше идеална видимост и възможност за стрелба в посока надолу към фермата. Той смръщи вежди. Шансовете бяха против тях.

Питър забеляза изражението му и сви рамене.

— Нищо не може да се направи — прошепна той.

Измъкна празния пълнител от бойната си жилетка. Изчака Джон да направи същото.

— Добре — каза тихичко Питър. — Ето какъв е планът. — Той размаха празния пълнител. — За отклоняване на вниманието мятаме тези неща максимално далеч вдясно. После се хвърляме към хълма, обръщаме се, нападаме от обратната страна на възвишението и избиваме всички врагове по пътя си.

Смит го изгледа вторачено.

— Сериозно ли говориш?

— Нямаме време да фантазираме, Джон — отговори му търпеливо англичанинът. — Трябва да ги ударим мигновено и масирано. Скоростта и дързостта са единствените ни козове. Ако някой от нас падне, другият продължава без него. Разбрано?