Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Нещо тревожно, Кит? — попита Хал Бърк с неприятна нотка в гласа.

Пиърсън го погледна през рамо. Очите й се разшириха. Офицерът от ЦРУ с квадратното чене държеше беретата си насочена срещу нея.

— Що за игра играеш, Хал? — попита тя, запазвайки самообладание и давайки си сметка, че пиян или не, той нямаше да пропусне от такова малко разстояние. Устата й пресъхна. Забеляза как по челото на Бърк избиха капчици пот. Мускулите около дясното му око трепкаха леко.

Това не е игра — отговори той. — Както много добре знаеш. Той махна с беретата. — А сега искам да оставиш оръжието си на пода. Внимателно… Много внимателно. А след това да си седнеш на мястото. Искам да виждам през всичкото време ръцете ти.

— Успокой се, Хал — каза тихо Пиърсън, като се опитваше да прикрие страха, осъзнавайки, че Бърк е изгубил ума си. — Не знам какво си мислиш, че съм направила, но ти обещавам…

— Прави каквото ти казвам, по дяволите — изръмжа офицерът от ЦРУ. Пръстът му се притисна бавно към спусъка. — Действай!

Смразена от страх, Пиърсън бавно падна на колене и пусна своя „Смит и Уесън“ на пода с приклада напред.

— Сега го ритни към мен, но нежно — заповяда Бърк.

Тя се подчини и плъзна внимателно пистолета по мръсния дървен под.

— Седни!

Ядосана на него и на себе си, че толкова се уплаши, Пиърсън отново се подчини, отпускайки се бавно на избелялото и разкривено кресло. Тя държеше ръцете си нагоре, с дланите навън, за да може той да вижда, че не е заплаха за него.

— Все още бих искала да знам какво си мислиш, че съм направила, Хал, и каква е тази стрелба.

Бърк повдигна скептично вежди.

— Защо се правиш на невинна, Кит? Късно е за това. Ти не си идиот. Нито пък аз. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да доведеш хора от ФБР да наблюдават къщата ми без аз да разбера?

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говориш. Никой не е идвал с мен, нито ме е проследил. Бях чиста през целия път до тук.

— Лъжите няма да ти помогнат — каза той студено. Дясното му око отново замига, тъй като мускулите се свиха и после се отпуснаха. — Всъщност това ме вбесява.

Телефонът на бюрото му звънна веднъж. Без да отмества погледай пистолета си от нея, Бърк се протегна и вдигна слушалката, преди да звънне втори път.

— Да — каза той напрегнато. Известно време слушаше, после поклати глава. — Не, при мен положението е под контрол. Може да идваш. Вратата е отключена — заяви Хали затвори.

— Кой беше? — попита тя.

Офицерът от ЦРУ се подсмихна.

— Някой, който много иска да се срещне с теб — отговори той.

Кит Пиърсън седеше притеснено на креслото, съжалявайки много, че пристигна лично при Бърк. Обмисляше набързо различни планове как да се измъкне от тази каша, но също толкова бързо ги отхвърляше, тъй като й се струваха неприложими и самоубийствени. Дочу как се отвори входната врата, а после се затвори.

Очите й се разшириха от ужас, когато в стаята влезе тихо много висок и широкоплещест мъж, движейки се с опасната грациозност на тигър. Невероятните му зелени очи блестяха на приглушената светлина от нощната лампа върху бюрото на Хал. За миг тя си помисли, че е същият човек, когото описваше полковник Смит в доклада си за бедствието в института „Телър“ — лидерът на „терористите“, извършили атаката. После отпъди тази мисъл. Беше невъзможно. За лидера на групата се знаеше, че е бил унищожен от нанофагите, изпуснати при бомбените взривове в лабораториите на института.

— Това е Търс — каза грубо Хал Бърк. — Той командва една от моите оперативни групи в ТОКСИН. Хората му охраняват отвън. Именно те засякоха твоите момчета, които душеха около къщата.

— Който и да е бил отвън, не е свързан с мен — повтори Пиърсън, напъвайки се гласът й да звучи убедително.

Във всеки наръчник на ФБР по психология на конспирацията се изтъкваше типичният и обсебващ страх от вътрешно предателство на хората, които са замесени. Като шефка на отдела за борба с тероризма в Бюрото тя често бе използвала този страх за ликвидиране на заподозрени терористични клетки, насъсквайки терористите един срещу друг като плъхове, заклещени в яма. Пиърсън прехапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта си. Сега същите тия сили на параноята и подозренията бяха задействани срещу самата нея и заплашваха живота й.

— Няма смисъл да преиграваш, Кит — каза й безцеремонно Бърк. — Аз лично не вярвам на съвпадения, така че или си лъжкиня, или неудачница. А тази операция не може да си позволи нито едно от двете.