Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Тя почеса своя идеално прав нос с облечения в ръкавици пръст, мислейки трескаво.

— Кои, по дяволите, са тия типове? — измърмори Ранди.

— Може би са от ДГСЕ или от ГИГН? — предположи Макс, изричайки съкращенията на Френската служба за външно разузнаване и на контраразузнаването.

Ранди поклати глава. Беше напълно възможно. Френските разузнавателни и контраразузнавателни екипи бяха известни с това, че пипат грубо, много грубо. Дали току-що стана свидетел на одобрена от правителството „мокра операция“, чиято цел бе да отърве Франция от една заплаха за сигурността й, спестявайки неудобствата и харчовете около един арест и съдебен процес?

Вероятно, помисли си тя. Но, от друга страна, беше пълна глупост. Жив, Ахмед бин Белбук беше истински прозорец към смъртоносния подземен свят на ислямския тероризъм — свят, в който разузнаванията на САЩ и на други страни не можеха да проникват. Мъртъв, той бе безполезен за всички.

— Измъкват се, шефке — каза Макс в слушалките й.

Ранди видя как тримата мъже в комбинезоните сгънаха стълбата, прибраха я отзад в микробуса и отпрашиха. Секунди по-късно две коли, тъмносиньо БМВ и по-малък „Форд ескорт“, потеглиха по тъмното авеню след микробуса.

— Записа ли номерата на автомобилите? — попита тя.

— Да, имам ги — отвърна Макс. — Всички са тукашни.

— Добре, ще ги пуснем в компютъра, след като приключим тук. Може това да ни даде някаква идея кои са тия тъпаци, които току-що ни прецакаха.

Ранди полежа още малко неподвижно, фокусирайки сега бинокъла си към малките сиви кутийки, прикачени към стълбовете на уличните лампи от двете страни на авенюто, както и на една от близките странични улички. Колкото повече ги разглеждаше, толкова повече се озадачаваше. Те много приличаха на кутии, пълни с най-различни сензори, обективи на камери, приспособления за проби от въздуха, както и антени на върха за предаване на данни.

Странно, помисли си тя. Много странно. Защо някой ще харчи пари да инсталира цяла мрежа от скъпоструваща научна апаратура в престъпно предградие като Курньов? Кутиите разбираемо не се натрапваха, но все пак се забелязваха. След като жителите на квартала ги видеха, за части от секундата щяха да им видят сметката. Защо тогава убиха Бин Белбук? Само защото започна да вдига шум? Тя поклати глава в почуда. Без допълнителна информация нищо през тази нощ не изглеждаше логично.

— Знаеш ли, Макс, мисля, че трябва да видим по-отблизо какво монтираха тия типове — каза тя на своя подчинен. — Но ще се наложи да се върнем за стълба.

— Не и тази нощ — предупреди я мъжът. — Ненормалниците, дрогираните и момчетата на джихада всеки момент ще се изсипят по улиците, шефке. Трябва да се чупим, докато не е станало късно.

— Да — съгласи се Ранди.

Тя свали бинокъла от очите си и се измъкна иззад обгореното рено. Мозъкът й продължаваше да работи трескаво. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше, че убийството на Бин Белбук е било приоритетна цел на тримата мъже, които монтираха сензорните устройства. Може би убийството му е било непредвидено усложнение? Тогава кои бяха те, продължи да се чуди тя, и какво целяха?

Неделя, 17 октомври

Полето на Вирджиния

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън забеляза избледнелия уличен знак пред себе си, докато се носеше с висока скорост със своя зелен фолксваген пасат. РИСУВАНАТА ПЕЩЕРА — 1/4 МИЛЯ. Това бе следващият ориентир. Натисна спирачките да намали скоростта. Не искаше да рискува да пропусне завоя към фермата на Хал Бърк.

Ширналите се поля на Вирджиния бяха потънали в почти пълен мрак. Само тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина през плътния слой облаци. Имаше още няколко ферми и къщи, разхвърляни из местността с ниска растителност, но минаваше полунощ и обитателите им отдавна спяха. Хората в тоя край на щата лягаха рано, тъй като цял ден шетаха из къщи, а в неделя сутрин ходеха на църква.

Отбивката към вилата на колегата й от ЦРУ бе съвсем близо и тя намали още повече скоростта. Преди да завие, погледна още веднъж в огледалото за обратно виждане. Нищо. Не се мяркаха други фарове по този запустял селски път. Беше съвсем сама.

Поуспокоена от този факт, Пиърсън зави по покритата с чакъл пътека и продължи нагоре по хълма към къщата. Лампите бяха включени и осветяваха през полуспуснатите завеси обраслата с бурени и къпини хълмиста местност. Бърк я очакваше.