Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Джон и Питър закопчаха коланите и главният товарач им подаде по един шлем с вградени слушалки.

— Разговорът с наземния контрол, може да се каже, е единственото забавление във въздуха — каза им той високо, опитвайки се да надвика рева на двигателите.

— Какво? Това значи ли, че няма стюардеси, шампанско и хайвер? — попита Питър с ужасено изражение.

Без особена охота членът на екипажа му се усмихна.

— Не, сър, страхувам се, че сме само аз и кафето, което правя.

— Надявам се поне да е прясно сварено? — попита англичанинът.

— Ни най-малко. Само нес кафе — отвърна сержантът, а усмивката му стана още по-широка, след което изчезна, заемайки мястото си в товарното отделение.

— Мили боже! Какви саможертви правя за кралицата и отечеството — измърмори Питър и намигна на Смит.

Самолетът направи остър завой и спря в началото на главната писта. Отпред самолет „Боинг 737“ на Югозападните авиолинии излетя и потегли на север.

— Самолет на ВВС едно-седем, имате разрешение за незабавно излитане — изпращя в слушалките на Смит гласът на диспечера от контролната кула.

— Разбрано, кула — отвърна Харис. — Самолет едно-седем тръгва веднага.

Той нагласи дроселите на четирите двигателя докрай.

Самолетът С-17 ускори ход по пистата, набирайки бързо скорост. Смит усети как се притиска плътно към облегалката. По-малко от минута по-късно те излетяха и се понесоха над къщите, магистралите и парковете на Албъкърки.

Самолетът летеше на височина близо хиляда и двеста метра някъде над Западен Тексас, когато вторият пилот се обърна назад и потупа Смит по коляното.

— Има някакво кодирано съобщение за вас, полковник — каза той. — Ще го превключа на слушалките ви.

Смит кимна за благодарност.

— Имам нови данни, полковник — дочу познатия глас на Фред Клайн. — Твоята цел също е във въздуха в посока към военновъздушната база „Андрюс“.

Джон се опита да изчисли времето. Транспортният самолет се движеше със скорост средно петстотин възела, което означаваше, че самолетът на ФБР с Кит Пиърсън щеше да кацне в базата „Андрюс“ поне четиридесет и пет минути преди двамата с Питър да пристигнат. Той се намръщи.

— Някаква възможност да я забавим? Може би някой военен самолет да заеме мястото, докато ние пристигнем?

— Уви, не — каза строго Клайн. — Не и без да се издадем. Уреждането на полета беше достатъчно рисковано.

— По дяволите!

— Положението може да не е толкова отчайващо, колкото си мислиш — продължи Клайн. — Тя има уговорена среща в сградата на „Хувър“, докъдето ще я отведат със служебен автомобил. Каквито и да са намеренията й, ще ги изпълни след тази среща, така че ще имаш време да й хванеш дирите.

Смит се замисли. Шефът на Първи секретен отдел вероятно бе прав. Той бе сигурен, че целта на Кит Пиърсън съвсем не беше само да докладва лично на своите началници от ФБР, макар че трябваше да се прави, че е точно така.

— Ами автомобилите и апаратурата, за които помолих? — попита той.

— Всичко ще те очаква — обеща Клайн. Изведнъж гласът му стана остър. — Продължавам да изпитвам резерви към привличането на Хауел толкова навътре в операцията, полковник. Той е умен тип… Може би прекалено умен, а лоялността му е извън страната ни.

Смит погледна към Питър. Англичанинът зяпаше през страничния прозорец, правейки се на изцяло погълнат от гледката на носещите се облаци и безкрайните кафяви равнини, над които летяха.

— Довери ми се — каза той на Клайн. — Когато ме нае за този театър, ми каза, че имаш нужда от нестандартно мислещи хора, които се различават от всички останали в организацията. Хора, готови да заобиколят системата, за да успеят, помниш ли?

— Помня — отговори Клайн. — И продължавам да мисля така.

— Е, в момента заобикалям системата — каза Смит. — Питър се е съсредоточил върху същия проблем, върху който и ние работим. Освен това е способен, притежава нюх и съобразява бързо, от което можем да се възползваме.

Настъпи кратка тишина, докато Клайн премисляше думите му.

— Убедително, полковник — каза той накрая. — Добре, можеш да сътрудничиш с Питър, но помни: той не бива да узнае за Първи секретен отдел. Никога. Разбрано ли е?

— Да пукна, ако се издам, шефе — отвърна Смит.

Клайн изсумтя.

— Добре, Джон. — Прочисти гърлото си и каза: — Уведоми ме, след като кацнете.

— Добре — отговори Смит. Наведе се да погледне навигационния дисплей, който показваше къде се намират, на какво разстояние от „Андрюс“ и скоростта. — По всяка вероятност ще сме на земята около девет вечерта.