Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Можем ли да убедим някои от другите постоянни членове да наложат вето на тази резолюция вместо нас? — попита Аурей.

Кастила вдигна рамене.

— Никълс казва, че Русия и Китай са решили непременно да я прокарат. Те искат да знаят докъде сме стигнали с нанотехнологията. Ще е голям късмет за нас, ако французите се въздържат. Остават само британците. Но аз не съм сигурен докъде може да си позволи да отиде премиерът им точно в този момент и да ни даде политическа подкрепа. Контролът му над Парламента е в най-добрия случай слаб.

— Тогава ще трябва сами да наложим вето — осъзна Аурей. — А това ще изглежда зле. Съвсем зле.

Кастила се съгласи мрачно.

— Едва ли има нещо друго, което да потвърди още повече опасенията на света за онова, което правим. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност, най-безумните твърдения на Движението на Лазар ще изглеждат още по-убедителни.

Военновъздушна база „Къртланд“,

Албъкърки, Ню Мексико

Смит мина с мустанга покрай караулката на охраната до входа „Труман“ на военновъздушната база и продължи на юг, задминавайки вдясно от себе си игрището за бейзбол, препълнено с играчи и въодушевени родители. Сезонът беше към края си и местните шампионати бяха в своя разгар.

Следвайки инструкциите на военната полиция от базата, той се провря през лабиринта от улици и сгради и стигна до неголям паркинг. Белият буик на Питър Хауел паркира до него.

Смит излезе от мустанга и метна през рамо малък сак и лаптопа. Хвърли ключовете на предната седалка и остави вратата отключена. Забеляза, че Питър последва примера му. След като се отдалечиха от паркинга, един от куриерите на Фред Клайн щеше да се погрижи за връщането на двете коли под наем.

Пътнически самолети в ярки цветове прелитаха с грохот ниско над главите им, като излитаха или кацаха на точно определени интервали. Базата Къртланд и международното летище на Албъкърки ползваха едни и същи писти. Горещият въздух над асфалта трептеше, а наоколо се носеше остра миризма на самолетно гориво.

Огромен транспортен самолет С-17 „Глоубмастър“ в бледосивия цвят на ВВС на САЩ чакаше с включени двигатели. Джон и Питър се отправиха към него.

Главният товарач, сержант от ВВС със скулесто лице, груби черти и присвити вежди, се доближи да ги посрещне.

— Някой от вас, момчета, да е подполковник Джонатан Смит? — попита той, след като погледна в електронния бележник в ръката, за да се увери, че е разбрал правилно името и званието.

— Това съм аз, сержант — отговори Джон. — А това е господин Хауел.

— Тогава ме последвайте, господа — каза главният товарач, след като хвърли колеблив поглед към цивилните дрехи на Смит. — Остават само пет минути до излитането, а майор Харис предупреди, че няма никакво желание да пропусне реда си и да чака на опашка след върволицата натъпкани с туристи самолети.

Смит му се ухили. Той беше сигурен, че пилотът на С-17 е изрекъл много повече от това, след като са го уведомили, че трябва да изпълни полет извън графика, за да отведе един-единствен подполковник от пехотата и цивилен чужденец до Вашингтон. Фред Клайн отново беше размахал магическата пръчка на Първи секретен отдел, този път използвайки контакти в бюрокрацията на Пентагона. Двамата с Питър последваха товарача на С-17 в приличащото на пещера товарно отделение, а оттам в отделението за екипажа.

Пилотът и вторият пилот ги очакваха в кабината и вече правеха последната проверка преди полета. И двамата гледаха в дисплеи, монтирани пред тях. На контролната конзола под стъклото на кабината четири мултифункционални компютърни дисплея се зареждаха с най-различни данни, показвайки състоянието на двигателите, хидравликата, авиониката и други системи за управление.

Майор Харис, пилотът, извърна глава, когато те влязоха.

— Готови ли сте за излитане, господа? — попита той през зъби, наблягайки на обръщението „господа“, за да стане ясно, че това не е предпочитаната от него дума.

Смит кимна извинително.

— Готови сме, майоре — отвърна той. — И аз съжалявам, че всичко стана толкова набързо. Ако това може да послужи като утеха, ще ви кажа, че става дума за изключително важна мисия, а не за прищявка.

Донякъде успокоен, Харис вдигна палец към двете задни седалки.

— Добре, закопчайте коланите. — Той се наведе към втория пилот. — Да задвижим щайгата, Сам. Време е.

Двамата офицери от ВВС се заеха с лостовете за управление, изкараха самолета до пистата. Бученето на четирите двигателя на С-17 се усили още повече, след като Харис натисна дросела напред с лявата си ръка.