Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Той погледна право в камерите, съзнавайки, че всички от разпръснатите по света групи ще останат с усещането, че очите му са насочени само към тях.

— Войната започна — повтори той. — Нямаме избор. Трябва да отвърнем на удара бързо и без колебание, без милост. Където е възможно, вашите действия трябва да избегнат отнемане на невинен човешки живот, но ние трябва да унищожим нанолабораториите — тези развъдници на смърт, — преди нашите врагове да причинят още ужаси на света и на нас.

— Ами лабораториите на „Номура Фарматек“? — попита лидерът на групата в Токио. — Все пак това е единствената корпорация, която прие нашите искания. Те вече спряха изследванията.

— Да пощадим „Номура Фарматек“? — каза студено Лазар. — Не мисля. Хидео Номура е хитър младеж, твърде хитър. Той се снижава, когато духа силен вятър, но не се пречупва. Когато се усмихва, усмивката му е като на акула. Не се оставяйте на Номура. Познавам го твърде добре.

Лидерът на групата от Токио наведе глава, приемайки порицанието.

— Да бъде волята ти, Лазаре.

След като екраните угаснаха, мъжът, наречен Лазар, остана сам, наслаждавайки се на вкуса на триумфа. Годините на планирана подготовка даваха плодове. Скоро щеше да започне трудната и опасна работа по завладяването на света. Също скоро тежките, но необходими жертви щяха да бъдат възнаградени.

Очите му посърнаха за миг, изпълвайки се със спомена от болката. Той нежно изрецитира стихотворението, в стил хайку, което често спохождаше будния му мозък:

На север от Санта Фе

Утринното слънце, което изгря високо на безоблачното синьо небе, изглеждаше като огромен пламък, издигащ се зад планината със заоблено било над ранчото Чимайо. Иглолистните и хвойновите дървета по хребета се очертаваха ясно на фона на ослепителната златиста светлина. Слънчевите лъчи се разпростираха надолу по полегатите склонове и хвърляха дълги сенки над ширналите се ябълкови градини и терасовидния вътрешен двор на старата хасиенда.

Все още в джинси, ботуши и сако от рипсено кадифе, Джон Смит мина през препълнените салони за хранене на старата къща и излезе на каменната тераса. Разположено на около тридесет и седем километра северно от Санта Фе, ранчото Чимайо беше един от най-старите ресторанти в Ню Мексико. Неговите собственици водеха корените си от първата вълна испански заселници в Югозапада. Родът им се бе установил в Чимайо през 1680 година по време на продължителното и кърваво въстание на индианците пуебло срещу испанските управници.

Питър Хауел се бе настанил на една от масите на терасата и го очакваше. Той махна на своя стар приятел към отсрещния празен стол.

— Сядай, Джон — каза той любезно. — Изглеждаш ужасно уморен.

Смит сви рамене, преборвайки се с изкушението да се прозее.

— Имах дълга нощ.

— Някакви сериозни неприятности?

Джон поклати глава. Прибирането на лаптопа и на другата апаратура от апартамента във „Форт Марси“ се оказа неочаквано лесно. Внимавайки първо за ФБР, а после и за наблюдение от терористите, той използва всеки трик, който знаеше, да се измъкне от евентуална опашка, въпреки че не забеляза някой да го следи. Но това му отне доста време и усилия, така че се добра до мотела в покрайнините на Санта Фе чак на зазоряване. После звънна на Фред Клайн да го уведоми за опита да бъде убит. Само успя да затвори очи и Питър му се обади да насрочи тайната среща.

— Никой ли не те последва? Преди това и сега? — попита англичанинът, след като изслуша разказа на Смит за перипетиите му.

— Никой.

— Много любопитно — отговори Питър, повдигна едната си вежда и после се намръщи. — И доста обезпокоително.

Смит кимна. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си обясни защо ФБР следеше всяко негово движение вчера, а после изведнъж сякаш изтегли хората си часове преди четиримата нападатели да се опитат да го убият. Може би агентите на Кит Пиърсън бяха решили, че той ще остане още една нощ в хотелския апартамент, след като си събере багажа, но това изглеждаше несериозно.

— Как се оправи с Хедър Донован? — попита той. — Имаше ли някакви проблеми да я отведеш в безопасност?

— Никакви — отговори Питър. Той си погледна часовника. — В този момент хубавата госпожа Донован прекосява Америка на път за дома на своята леля в Чесапийк.

— Ти нито за миг не си смятал, че тя е в сериозна опасност, нали? — попита Смит тихичко.