Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— След края на стрелбата ли имаш предвид? — каза по-възрастният мъж. — Не, всъщност не, Джон. Ти беше главната мишена, не тя. Госпожа Донован е онова, което изглежда — донякъде наивна млада жена с добро сърце и приличен ум. Тъй като тя не е наясно въобще какво планират във висшите ешелони на Движението на Лазар, много се съмнявам, че ще гледат на нея като на сериозна заплаха. Докато младата дама стои далеч от теб, мисля, че ще е в пълна безопасност.

— Дотук с историята на моя любовен живот — каза Смит с крива усмивка.

— Професионален риск, опасявам се — каза Питър шеговито. — Имам предвид медицинската ти професия, естествено. Може би трябва да пробваш в разузнаването. Имам чувството, че през този сезон шпионите са на мода.

Смит се направи, че не е разбрал намека. Англичанинът бе сигурен, че той работи за някоя от разузнавателните служби на САЩ, но за Питър бе въпрос на професионална етика да не любопитства. Точно както Смит избягваше да му задава неудобни въпроси за работата, която от време на време вършеше за правителството на Нейно величество.

Питър се зазяпа в усмихната сервитьорка с ослепително бяла блузка и дълга широка пола, която доближаваше с огромен поднос, пълен с блюда и кана с прясно горещо кафе.

— А, идва поръчката — каза той доволно. — Надявам се нямаш нищо против, че си позволих да поръчам и за двама ни.

— Съвсем не — отговори Смит, давайки си сметка, че е ужасно гладен.

Няколко минути двамата мъже ядоха мълчаливо. Гощаваха се с яйца, бъркани с нарязани на тънко наденички, черен боб и пикантно Пико де гало — сос от червени и зелени люти чушки, домати, кромид лук и бучка кисела сметана. За да смекчи лютивината на соса, ресторантът предлагаше кошничка с домашни пухкави пържени хлебчета, които се сервираха топли, напълнени с течен мед и разтопено масло.

След като приключиха с храната, Питър се облегна с доволно изражение на кокалестото си лице.

— В някои части на света едно яко оригване ще бъде прието като ласкателство към вожда — каза той, примигвайки. — Но в случая ще се въздържа.

— Повярвай ми, признателен съм ти за това — каза му Смит шеговито. — Ще ми се и друг път да посетя този ресторант.

— Тогава да поговорим за работата — каза Питър. Той посочи към дългата си сива коса. — Сигурно се чудиш защо съм си променил прическата.

— Малко — призна Смит. — Така приличаш на пророк от Стария завет.

— Донякъде — съгласи се самодоволно англичанинът. — Е, хвърли последен поглед към беловласата ми грива и плачи, защото като Самсон скоро ще бъда остриган. — Той се подсмихна под мустак. — Но каузата беше добра. Преди няколко месеца един стар познат ме помоли да си навра носа във вътрешните работи на Движението на Лазар.

„Под «стар познат» разбирай МИ-6, британското разузнаване“ — помисли си Смит.

— Стори ми се забавно и си пуснах тази дълга грива, измислих си ново име, което да звучи библейски и внушително, и се примъкнах към редиците на Движението. Представих се за пенсиониран канадски горски служител с радикални възгледи против науката и технологиите.

— Извади ли късмет? — попита Смит.

— Да проникна във вътрешността на Движението ли? Уви, не — отговори Питър. Изражението му стана малко по-сериозно. — Ръководството е дяволски фанатично към сигурността си. Така и не успях да премина през защитната им обвивка. Но все пак научих достатъчно, за да се разтревожа. Повечето от редовите последователи са почтени хора, но има някои закоравели типове, които ги манипулират зад кулисите.

— Като момчетата, които се опитаха да ме пречукат снощи?

— Вероятно — отговори Питър замислено. — Въпреки че точно тях бих определил повече като мускулести, отколкото умни. Държах ги под око няколко дни, преди да те нападнат — още от пристигането им за митинга на Движението на Лазар.

— Някакви конкретни причини?

— Първо, просто начинът, по който се движеха — обясни Питър. — Тия типове изглеждаха като глутница вълци сред стадо овце. Досещаш се какво имам предвид. Прекалено внимателни, прекалено дисциплинирани… Съвсем наясно с обстановката през всичкото време.

— Точно като нас? — предположи Смит, подсмихвайки се.

Питър кимна.

— Точно така.

— А твоите „приятели“ в Лондон успяха ли да открият нещо въз основа на материалите, които им изпрати? — попита Джон, спомняйки си дигиталните снимки и пръстовите отпечатъци, които Хауел взе от убития нападател с бръснатата глава.

— Страхувам се, че не — отвърна Питър със съжаление. — Досега всичките ми опити да разбера се оказаха напразни. — Той бръкна в джоба на палтото от овча кожа, извади компютърен диск и го подаде през масата на Смит. — Затова си помислих, че ти би могъл да използваш твоите връзки да идентифицираш оня тип, когото така ефикасно повали снощи.