Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Смит се намръщи. Трябваше да изчезват от тук, при това незабавно. Докосна внимателно по тила уплашената жена. Тя потрепери, но не помръдна.

— Трябва да се измъкваме — каза той настойчиво. — Хайде! Пълзи, дявол да го вземе! Тръгни към онази голяма топола ей там. Само на няколко метра.

Хедър обърна глава към него. Очите й се бяха разширили. Не беше сигурен дори дали го е чула.

— Да вървим! — подкани я отново, този път по-силно — Ако останеш ниско, ще успееш.

Тя поклати отчаяно глава, притискайки бузите си към земята. Той осъзна, че е смразена от страх, парализирана от ужас.

Смит направи физиономия. Ако я оставеше и се скриеше зад дървото, тя скоро щеше да е мъртва. Ако останеше с нея на открито, и двамата щяха да умрат. По-разумният избор бе да я зареже. Ако побегнете, нападателите пак нямаше да я оставят жива. Те едва ли бяха от хората, които оставяха след себе си потенциални свидетели. Имаше предел за онова, което той можеше да понесе — да изостави тази жена, за да спаси собствената си кожа, означаваше да заприлича на тях.

Вместо това вдигна пистолета и започна да стреля по нападателите. Предпазителят на зиг зауера щракна, заключвайки патронника. Тринадесетте патрона бяха свършили. Той извади празния пълнител и пъхна втория и единствен, който му остана.

Смит забеляза, че двама от нападателите се размърдаха, единият тръгна бързо наляво, а другият надясно, без да се изправят. Опитваха се да го притиснат по фланговете. В момента, в който го достигнеха, щяха да го ликвидират с кръстосан огън. Тук дърветата не бяха нагъсто, за да му предложат прикритие от всички посоки. Междувременно третият мъж продължаваше да стреля, за да принуди Джон да държи главата си приведена, прикривайки своите, докато те го приклещваха.

Смит изпсува тихо. Прекалено дълго се бе суетил. Беше притиснат.

Налагаше се да се бие на място, за да разбере колко от враговете му щяха да го последват на небето. Нов куршум се заби в земята на сантиметри от главата му. Джон изплю късчета трева и кал, след което се прицели, опитвайки се да вземе на мушка нападателя от лявата си страна.

Неочаквано се чуха още изстрели, които отекнаха през празния площад. Мъжът от дясната му страна изкрещя. Свлече се на земята, стенейки високо и притискайки с ръка раздробеното си рамо. Другарите му се втрещиха от изненада за миг, после се обърнаха и заоглеждаха дърветата в горния край на площада.

Очите на Смит също се разшириха от учудване. Изстрелите не бяха от него. А тия типове имаха пистолети със заглушители. Кой ли можеше да се е включил в престрелката?

Стрелбата продължи, засипвайки с куршуми земята и дърветата край двамата нападатели. Неочакваната контраатака им дойде явно в повече. Те се оттеглиха бързо и се заизмъкваха в северна посока към улицата пред Губернаторския дворец. Единият вдигна ранения и му помогна да се оттегли, куцукайки. Другият се опита да се притече също на помощ на ранения, но още куршуми го принудиха да се върне под прикритието на дърветата.

Смит забеляза движение вдясно от себе си. Кльощав сивокос мъж се показа откъм дърветата, напредвайки постепенно, без да спира да стреля с пистолета, който държеше пред себе си с двете ръце. Той се шмугна в сянката на обелиска в памет на Гражданската война и презареди деветмилиметровия браунинг.

На площада отново се възцари тишина.

Новодошлият погледна към Смит. Вдигна извинително рамене.

— Съжалявам много за закъснението, Джон — викна му той. — Отне ми повече време да заобиколя откъм гърбовете тия типове, отколкото очаквах.

Беше Питър Хауел. Смит се вторачи учудено в своя стар приятел. Бившият офицер от специалните части на британските ВВС и агент на МИ-6 беше облечен в палто от овча кожа над избеляла фланела в червено и зелено и сини дънки. Гъстата му сива коса, която обикновено подстригваше късо, сега бе дълга и буйна грива, която очертаваше бледосини очи и набраздено с дълбоки бръчки лице, повяхнало от дългогодишно излагане на вятър, слънце и други неблагоприятни атмосферни условия.

Изведнъж до тях долетя звук от автомобил, който профуча в северния край на площада. Спирачките му изскърцаха, той спря за миг, след което запраши на изток по авеню „Палас“ към околовръстното шосе за Пасо де Пералта.

— По дяволите — измърмори Питър. — Трябваше да се досетя, че тия юнаци имат подкрепление и са си осигурили начин да офейкат бързо, ако нещо се издъни. Както и стана. — Той вдигна браунинга си. — Ти се озъртай тук, Джон, докато направя бърз оглед.