Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Самото кафене заемаше по-голямата част от втория етаж на сграда на площад „Меркадо“, а огромните му прозорци гледаха към улица „Уест Сан Франсиско“. Стените, боядисани в крещящо червено, оранжево и жълто, и подовете — в яркосиньо и бяло, бяха украсени с необикновени произведения на изкуството, повечето изобразяващи азиатски и индуистки теми.

Смит се отправи директно към масата, до която бе седнала сама жена — една от онези, които се обърнаха да го изгледат. Беше Хедър Донован. Фред Клайн му изпрати нейна снимка и кратка биография заедно с акредитацията от вестник „Монд“. Местната говорителка на Движението на Лазар беше в средата на трийсетте години със стройна, момчешка фигура, бухнали сламеноруси къдрици, морскозелени очи и лунички по носа.

Докато вървеше към нея, го гледаше отнесено.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Казвам се Джон Смит — отговори той тихо и учтиво я поздрави, сваляйки черната си шапка. — Предполагам, че чакате мен, госпожо Донован.

Едната й вежда се повдигна леко.

— Очаквах журналист, а не каубой — измърмори тя на перфектен френски.

Смит се ухили и погледна към жълтеникаво-кафявото си кадифено сако, небрежно вързана вратовръзка, джинси и ботуши.

— Опитвам се да се нагодя към местните обичаи — отговори той на същия език. — В края на краищата, когато си в Рим…

Тя се усмихна и мина на английски.

— Моля, седнете, господин Смит.

Той сложи шапката си на масата, извади малко тефтерче и писалка от задния джоб на джинсите си и седна на стола срещу нея.

— Благодарен съм ви, че се съгласихте да се срещнем, макар че е късно. Знам, че сте имали дълъг ден.

Говорителката на Движението на Лазар кимна леко.

— Наистина беше дълъг ден. Няколко дълги дни по-точно. Но преди да започнем интервюто, бих искала да видя документите ви — чиста формалност.

— Разбира се — отговори равнодушно Смит. Подаде й фалшивата журналистическа карта, като я наблюдаваше внимателно, докато тя я насочваше към светлината.

— Винаги ли сте така предпазлива с журналистите, госпожо Донован?

— Невинаги — каза тя. — Но през последните дни гледам много-много да не се доверявам. След като видях хилядите хора, избити от вашето правителство, не може да е другояче.

— Разбираемо е — каза спокойно Смит. Според досието й, предоставено от Първи секретен отдел, Хедър Донован бе привлечена на работа в Движението на Лазар сравнително отскоро. Преди това е била член на други природозащитни групи, между които „Сиера Клъб“ и Федерацията за защита на дивата природа. Оценяваха я като упорита, умна и политически зряла.

— Добре, всичко е наред — каза тя накрая и му върна картата.

— Какво ще желаете, мили хора — прекъсна ги провлачен глас.

Един от сервитьорите, висок като върлина младеж с халки на веждите, се бе дотътрил до тяхната маса и търпеливо очакваше поръчката им.

— Чаша силен зелен чай — каза Донован.

— За мен чаша червено вино — обади се Смит, но забеляза съжалението в очите й. — Не желаете ли вино? Или бира?

Тя поклати глава извинително, келнерът повтори същия жест.

— Съжалявам, но тук не се сервира алкохол — каза тя. Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Може би ще опитате някой от еликсирите на „Лонгевити“?

— Еликсири? — повтори той колебливо.

— Тук приготвяме традиционни китайски напитки и натурални плодови сокове — уведоми го сервитьорът, проявявайки ентусиазъм за първи път. — Препоръчвам ви „Виртуален Буда“. Действа много стимулиращо.

Смит поклати глава.

— Може би друг път. — Той сви рамене. — Ще поръчам същото като госпожа Донован — чаша зелен чай.

След като келнерът се отдалечи, Смит се обърна към говорителката на Движението, държейки в ръка малкия бележник.

— Е, след като се уверихте, че съм репортер…

— Можете да задавате въпросите си — довърши вместо него Хедър Донован. Тя го изгледа внимателно. — Предполагам, че са свързани с нелепите твърдения на ФБР, според които Движението носи отговорност за разрушаването на института „Телър“ и за избиването на толкова много невинни хора.

Смит кимна.

— Точно така. Прочетох някои от вестниците тази сутрин и ме заинтригува онова, което сте казали за онзи мъж Андрю Костанцо. От пръв поглед ми се стори, че той не е човек, когото бих възприел като таен конспиратор.

— Не е такъв.

— Звучи доста категорично. Бихте ли изяснили по-подробно.

— Анди е бърборко, а не човек на действието — каза тя. — Никога не е пропуснал митинг на Движението и винаги имаше какво да каже или от какво да се оплаче. Работата е там, че никога не съм го виждала да върши нещо. Беше в състояние да философства с часове, но ако трябваше да се пълнят пликове с материали или да се разнасят, винаги беше много зает или болен. Той смяташе себе си за идеолог, човек, чиито възгледи надхвърлят представите на простосмъртни като нас.