Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— За кога ти трябва? — попита Клайн.

Смит се замисли. Вече беше планирал времето си за деня. Късно предната вечер няколко членове на следователската група от ФБР се престрашиха и поеха риска да работят без защитно облекло. Те останаха живи. Така че медицинските екипи от местната болница и „Номура Фарматек“ започнаха да изнасят телата и останките от трупове от мястото на трагедията. Смит искаше да присъства на част от аутопсиите, които планираха — с надеждата да научи отговорите на някои от въпросите, които продължаваха да го тревожат.

— Довечера по някое време — реши Смит. — Ще се опитам да уредя среща в ресторант или бар в центъра на града. Сега тук цари голяма паника и хората се изнасят към града.

— Кажи на тая госпожа Донован, че си журналист на свободна практика — предложи Клайн. — Нещатен репортер за вестник „Монд“ в Щатите и още няколко по-малки европейски вестника, повечето с лява ориентация.

— Звучи подходящо — каза Смит.

Той познаваше Париж много добре, а вестник „Монд“ и други европейски вестници бяха смятани за симпатизанти на идеите, застъпвани от Движението на Лазар в областта на екологията, против технологиите и глобализацията.

— Следобед в хотела ще ти изпратя по куриер журналистическа карта на вестник „Монд“ — обеща Клайн.

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън седеше зад сгъваемата маса, която й служеше за бюро, и прелистваше изпратен лично до нея факс от ЦРУ от Хал Бърк. В Ленгли разполагаха със съвсем малко повече информация от Бюрото за Джонатан Смит. Името му се споменаваше някак тайнствено в няколко доклада или шифрограми от агенти на терен във връзка с кризисни ситуации или горещи точки.

Присви очи, докато погледът й се плъзгаше по дългия и будещ безпокойство списък. Москва. Париж. Шанхай. А сега и в Санта Фе. И всеки път имаше по някой благовиден предлог за внезапната поява на Смит — или търсеше свой ранен приятел, или участваше в най-обикновен медицински симпозиум, или просто вършеше работата, за която е обучен. На повърхността изглеждаше онова, което твърдеше, че е — военен учен и доктор, който периодично попада на неподходящото място в неподходящото време.

Пиърсън поклати глава. Твърде чести бяха „съвпаденията“, прекалено много благовидните извинения, за да може да ги отмине с лека ръка. За нея съществуваше модел, при това модел, който не й харесваше. Въпреки че ААМИИБ прекъсваше плащанията на Смит, струваше й се, че той разполага с прекалено голяма свобода да отсъства, когато пожелае, и че служебните му задължения имат твърде широк диапазон. Беше абсолютно сигурна, че работи под прикритие, и то от най-високо ниво. Най-много обаче я притесняваше фактът, че не може да разкрие истинските му работодатели. Всяко проучване за него по официални канали се губеше някъде из необятните бюрократични дебри. Сякаш някой на много висок пост беше поставил печат с големи букви НЕПРИКОСНОВЕНА ТЕРИТОРИЯ върху живота и кариерата на подполковник Джонатан Смит, доктор по медицина.

Всичко това я изнервяше — ужасно много я изнервяше. Затова тя възложи на двама души да го държат под око. В мига, в който добрият доктор пресечеше очертаните от нея граници, възнамеряваше да го отстрани веднага от разследването, ако ще и с ритници или вързан.

Тя мушна факса от ЦРУ в машината за унищожаване на документи и започна да наблюдава как тънките ленти се изсипват в кошчето за боклук. Още преди да падне и последното късче, обезопасеният телефон издаде тих звук.

— Тук е Бърк — дочу глас от другия край на линията. — Хората ти още ли следят Смит?

— Да — потвърди Пиърсън. — Той е в болницата „Сейнт Винсънт“, в лабораторията по патология.

— Освободи ги — каза Бърк.

Тя се изправи от стола, изненадана от искането му.

— Какво?

— Чу какво казах — отговори колегата й от ЦРУ. — Кажи на хората си да се оттеглят. Веднага.

— Защо?

— Довери ми се, Кит — тросна се Бърк. — Не ти трябва да знаеш.

След като телефонът замлъкна, Пиърсън остана неподвижна, чудейки се дали има начин да се измъкне от капана, който се затваряше около нея.

Джон Смит влезе през въртящата се входна врата в малкото помещение с хладилни камери до лабораторията по патология. Нямаше никого. Прозявайки се, той седна на една пейка и свали ръкавиците и маската си. Хвърли ги в коша за рециклиране, който вече бе препълнен. После махна зелените хирургически дрехи. Почти се бе облякъл, когато му звънна Фред Клайн.