Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Рафърти изпсува наум и се втурна към началника на смяната — огромен като мечок мъжага на име Козлов.

— Томи, каква е тая бъркотия? Да не би някой да е сменил отново спецификациите?

Началникът погледна към дъската с бележките и поклати глава.

— Аз поне не знам, Джак.

Рафърти се намръщи.

— Тогава вероятно можеш да ми кажеш защо Леви се е изгаврил с работата ми и е зарязал тази бъркотия?

Козлов сви рамене.

— Не беше Леви. Някой се обади да ми каже, че Леви е болен. Две нови момчета дойдоха вместо него. — Той огледа стаята. — Видях ги преди не повече от петнадесет минути. Явно са си тръгнали по-рано.

Електротехникът присви очи.

— Добре. Вероятно някакви кретени извън профсъюза. А може току-що да са постъпили. — Той закопча колана с инструментите и нахлупи тежката каска на малката си глава. — Ще ми отнеме половината време само да оправя това, Томи. Така че не искам да чувам приказки за закъснения и тям подобни.

— Няма да чуеш нищо от мен — обеща Козлов и допря огромната си лапа до сърцето.

Рафърти се поуспокои и се залови за работа, като се опита да размотае първо гнездото от кабели, оставено върху стените от заместниците на Леви. Надникна в един от отворените панели и освети с фенерчето тясно пространство, запълнено с жици, тръби и проводници от всякакви размери и видове.

Парче свободен зелен кабел привлече погледа му. За какво ли служеше? Той го дръпна лекичко. В другия край нещо запираше. Бавно, с помощта на тънките си пръсти проследи накъде отива кабелът. Другият му край най-после се показа. Беше закачен за сивкава твърда кутия.

Озадачен, Рафърти зяпа кутията няколко минути и се чудеше какво е предназначението й. После мозъкът му прещрака и той пребледня.

— Исусе… това е пластичен експлозив…

Шестте бомби, заложени на различни места в лабораторния комплекс, избухнаха едновременно. Ослепително бяла светлина изригна през стените и тавана. Първата ударна вълна разкъса Рафърти, Козлов и останалите работници от лабораторията на парчета. Стълб от пламъци и свръх нажежен въздух се спусна през коридорите на полупостроената сграда, превръщайки във въглен всичко по пътя си. Огромната сила на взрива изригна навън, разруши скелетата от метал и бетон и ги разпиля като кибритени клечки.

Отначало бавно, а после с все по-голяма скорост една цяла страна на изследователския център потрепери, прегъна се навътре с пронизителна какофония от дрънчене и чупене, а после рухна. Купища изпочупени камъни и разкривени метални парчета се разпиляха по земята. Гъст задушлив облак дим и бетонен прах изригнаха към небето, осветени от оцелелите прожектори на строежа.

Час по-късно на десет пресечки от тук тримата лидери на чикагската организация на Движението на Лазар се срещнаха спешно на най-горния етаж на жилищна сграда в „Хайд Парк“. Все още видимо развълнувани, двамата мъже и една жена на по двадесет и няколко години стояха прави и гледаха по телевизията предаваните на живо сцени.

Комбинезоните на строителни компании, каски, комплекти с инструменти и фалшиви документи за самоличност, с които се бяха снабдили с огромен труд през последните четири месеца, бяха струпани върху маса в съседната стая. Най-отгоре на купчината имаше кафява папка. Тя съдържаше плановете на изследователския институт, свалени от уебсайта на Чикагския университет. Плътно затворени буркани с течности с противна миризма, спрейове с боя и навити на рула плакати на Движението бяха подредени в кашони до масата върху дървения под.

— Кой би направил това? — попита Фрида Макфадън учудено. Тя дъвчеше нервно краищата на боядисания в зелено кичур на косата си. — Кой би взривил института? Ние получаваме заповеди от най-горе, от самия Лазар.

— Нямам ни най-малка представа — отговори гаджето й угрижено. Бил Оукс закопчаваше ризата, навлечена набързо, след като им съобщиха по телефона ужасната новина. Той отметна нервно дългата си руса коса, която влизаше в очите му. — Но знам със сигурност едно нещо: трябва да се отървем от нещата, които осигурихме за нашата задача. Възможно най-скоро. Преди ченгетата да звъннат на вратата ни.

— Да, мамка му — измърмори Рик Ейвъри, третият член на групата, едър младеж, който гладеше брадата си. — Но къде ще е най-сигурно? В езерото?

— Там ще ги намерят — каза подигравателен глас зад гърбовете им. — Или ще ви видят, докато ги хвърляте.

Стреснати, тримата активисти от Движението на Лазар се обърнаха. Никой не бе чул вратата да се отваря или затваря. Пред тях стоеше много висок и едър мъж и ги наблюдаваше от вестибюла, който отделяше дневната от трапезарията. Беше облечен в тежко вълнено палто.