Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Макнамара кимна мрачно.

— Да.

Тя докосна с ръка рамото му.

— Толкова съжалявам. Беше страшно да се наблюдава отдалеч, искам да кажа, по телевизията. Не мога да си представя какво е било там… — Гласът й замлъкна, а очите й се разшириха.

Макнамара веднага си даде сметка, че изражението му бе станало мрачно, внушаващо страх. Споменът за ужасната гледка беше прекалено пресен. С голямо усилие той отпъди страшните сцени, които все още бяха пред очите му. Въздъхна.

— Простете — каза той любезно. — Не исках да ви плаша.

— Загубили сте… — жената се поколеба. — Искам да кажа… търсите ли някого? Конкретен човек?

Макнамара кимна.

— Да. Търся едни хора.

Той ги описа.

Тя го изслуша внимателно, но накрая само поклати глава.

— Страхувам се, че тук не е идвал никой с подобна външност. — Въздъхна. — Но можете да опитате в будисткия храм в Упая, надолу по шосето за Серо Гордо към планините. Монасите там също предлагат подслон за оцелелите. Ако желаете, ще ви опиша подробно пътя до там.

Слабият синеок мъж кимна с благодарност.

— Много мило от ваша страна.

Той веднага тръгна. Има още много километри да изминеш, преди да дойде време за спане, каза си той мрачно. А и най-вероятно ще биеш този път напразно. Мъжете, които търсеше, сигурно бяха офейкали.

Жената забеляза изтърканите му обувки, целите потънали в прах.

— Мога да ви откарам — предложи тя колебливо. — Ако сте вървели цял ден, сигурно сте изтощен.

Малаки Макнамара се усмихна за първи път през този ден.

— Да — отвърна той мило. — Ужасно съм уморен. И много ще съм благодарен, ако ми помогнете.

В околностите на Санта Фе

Скривалището, осигурено от оперативната група за ТОКСИН, се намираше в подножието на Сангре де Кристо, недалеч от пътя към ски пистите на Санта Фе. Тясна алея за автомобили, преградена с верига и табелка „ЗАБРАНЕНО“, се виеше нагоре към планината сред трепетлики със златистожълти листа, дъбове в медночервена окраска и високи вечнозелени дървета.

Хал Бърк отби от главния път и свали стъклото на крайслера, който нае веднага след като пристигна на международното летище в Албъкърки. Зачака, като внимаваше ръцете му върху волана да се виждат добре.

Неясна фигура се измъкна откъм сянката на едно голямо дърво. Слабата светлина от предните фарове на колата освети тясно лице с остри черти и подозрително изражение. Едната ръка на мъжа държеше дръжката на деветмилиметров валтер, пъхнат в кобур на хълбока му.

— Това е частен път, господине.

— Да, така е — съгласи се Бърк. — Аз също съм тук по частна работа. Името ми е ТОКСИН.

Постовият се приближи поуспокоен, след като Бърк му съобщи паролата. Освети с джобно фенерче лицето на офицера от ЦРУ, а после задната седалка на крайслера, уверявайки се, че Бърк е сам.

— Добре. Покажете ми документ за самоличност.

Бърк извади внимателно служебната си карта от ЦРУ от джоба на якето и му я подаде.

Постовият разгледа снимката. После кимна, върна му картата и свали веригата, блокираща достъпа до пътя.

— Можете да продължите, господин Токсин. Чакат ви в къщата.

Къщата, която се намираше на половин километър по-нагоре по тесния път, беше голяма вила швейцарски тип, наполовина облицована с дърво, с островръх покрив, проектиран така, за да не задържа твърде много сняг. През зимата в тази част на планината Сангре де Кристо снежната покривка достигаше до три–четири метра, а и често снеговете започваха още през октомври. В района на ски курорта по високите била на планината падаше два пъти повече сняг.

Бърк паркира под навеса недалеч от стълбите, които водеха до предната врата на вилата. На фона на тъмнината изпод спуснатите капаци на прозорците светлината, която се процеждаше, изглеждаше жълта. Гората около къщата бе притихнала и напълно неподвижна.

Предната врата на вилата се отвори още преди да се измъкне от колата. Явно постовият ги бе предупредил по радиостанцията. Висок кестеняв мъж застана на прага и го изгледа със зелените си очи.

— Подранил си, господин Бърк.

Агентът на ЦРУ кимна и се вторачи в едрия мъж. Кой ли от онова странно трио „Хораций“ бе този? — зачуди се той. Тримата едри мъже не бяха братя по рождение. Тяхната поразителна прилика, огромната сила и ловкост, както и многобройните умения бяха резултат на пластична хирургия, упорити тренировки и физическо натоварване. Бърк се спря на тях да оглавят секциите в ТОКСИН по настояване на техния създател и никога не успяваше да преодолее напълно чувството на страх и ужас при вида на някой от тримата Хораций. И не можеше да ги различава.