Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Улиците на стария град следваха очертанията на някогашните коларски пътища през Санта Фе и Пейкос, а не съвременната канализационна система. Много от сградите покрай тези пътища бяха съчетание между старото и новото в испанския пуебло стил с кирпичени стени в пръстен цвят, плоски покриви, малки прозорци, разположени в ниши, и изпъкнали дървени греди. Други, като сградата на федералния съд, имаха тухлени фасади и тънки бели колони в южняшки стил, датиращ от 1846 г., когато през Мексиканско-американската война тези земи са били завладени от САЩ. Голяма част от историята, изкуството и архитектурата, които правеха Санта Фе уникален американски град, можеха да се открият в този сравнително малък район.

Смит се намръщи, докато минаваха покрай тъмните, безлюдни улици. През повечето дни площадът гъмжеше от туристи — правеха снимки или разглеждаха сергиите на местните художници и занаятчии. Местните индианци седяха на сянка пред входа на покритата алея пред Губернаторския дворец и продаваха самобитни керамични съдове и накити от сребро и тюркоаз. Той подозираше, че на това място няма да има жива душа на сутринта, а нищо чудно и дни наред.

Смит беше отседнал на пет пресечки от площада, в хотел „Форт Марси“. Когато го изпратиха тук за първи път като наблюдател в института „Телър“, му се стори много забавно, че се регистрира в хотел, чието име звучи военно. Но в хотела нямаше нищо, което да напомня казарма или военна част. Осем секции обособяваха редицата от едноетажни и двуетажни сгради, разположени върху издигнат хълмист терен, с гледка към града или към близката планина. Апартаментите бяха тихи, удобни и елегантно обзаведени в смесен модерно-традиционен югозападен стил.

Щатският полицай го остави точно пред хотела. Смит му благодари и се затътри по коридора към стаята, която гледаше към сенчести дървета и цветна градина. По съседните сгради светеха съвсем малко прозорци. Той подозираше, че останалите гости на хотела са се отправили към домовете си по най-бързия начин.

Джон потърси в портфейла си ключа от стаята, намери го и влезе. Затвори вратата след себе си и за първи път от много часове му се отвори възможност да си почине. Свали бавно изподраното и на места надупчено от куршуми кожено яке и тръгна към банята. Плисна няколко шепи студена вода върху лицето си и погледна в огледалото.

Очите, които го гледаха от там, бяха уморени, замислени и изпълнени с тъга.

Обърна се.

По-скоро по навик, а не от глад провери какво има в хладилника в кухнята. Нищо от опакованите във фолио остатъци от храната в ресторанта не възбуди апетита му. Той измъкна леденостудена бира „Тикейт“, развъртя капачката и постави бутилката върху масата за хранене.

Загледа се в нея. После се обърна и се зазяпа през прозорците, а пред очите му отново и отново изплуваше ужасът, на който стана свидетел през деня.

Малаки Макнамара се вмъкна колебливо в църквата „Кристо Рей“. Той постоя неподвижно известно време, разучавайки обстановката. Бледата лунна светлина проникваше през прозорците, разположени високо в масивните тухлени стени. Пред него се простираше огромен неф с висок таван. Далеч в дъното виждаше преградната стена пред олтара, състояща се от три секции от бял камък с изваяни цветя, светци и ангели. Уплашени мъже и жени седяха свити на малки групи на пейките. Някои плачеха на глас. Други гледаха вцепенено, все още под въздействието на ужаса, на който станаха свидетели.

Макнамара тръгна бавно и незабелязано по една от страничните пътеки между пейките, като през това време наблюдаваше и слушаше хората около себе си. Подозираше, че мъжете, които търсеше, не бяха тук, но трябваше да се увери, преди да провери в друга църква. Краката го боляха. Вече от няколко часа обикаляше из криволичещите улици на този град, издирвайки няколко от оцелелите активисти на Движението на Лазар. Щеше да е по-бързо и по-резултатно с кола, но се намираше в непозната територия, напомни си той, а и щеше да се набива на очи. Автомобилът, с който дойде в Ню Мексико, щеше да си остане скрит още известно време.

Жена на средна възраст с приятелски израз се забърза към него. Явно бе от енориашите, които отвориха църквата да приютят нуждаещите се, осъзна той. Не всички в Санта Фе бяха изпаднали в паника и избягали в планините. Забеляза загриженост в очите й.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. — От митинга пред института ли идвате?