Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

За няколко секунди нанофагите останаха неактивни и се разнесоха чрез кръвоносните съдове и клетъчните стени по естествен път. Но един на всеки сто хиляди, по-голям и по-съвършен като модел от себеподобните си, веднага се активира. Тези контролирани механизми превземаха телата на приемниците, след което тръгваха на лов за някой от разнообразните биосигнали, които техните сензорни редици можеха да познаят. Всяко разчитане на сигнал бе съпроводено от освобождаване на потоци от кодирани уникални молекули.

Останалите нанофаги, които продължаваха да се движат кротко из тялото, разполагаха с по един сензор, способен да открива въпросните кодирани молекули дори ако съдържанието им бе разредено до няколко на милиард. Създатели наричаха тази способност на своя модел „рецептора на акулата“, тъй като имитираше способността на белите акули да подушват и най-малката капчица кръв из дълбините на морето. Сравнението беше ужасно точно и в още едно отношение. Всеки нанофаг реагираше и на най-слабия сигнал от кодирана молекула точно както акула, подушила прясна кръв във водата.

Притиснат в центъра на тълпата, стройният, загорял от слънцето мъж пръв разбра истинския кошмар, който тегнеше над демонстрантите. Както всички, и той се бе умълчал и наблюдаваше експлозиите. Повечето детонации ставаха в северната и източната част на института „Телър“ и изпращаха огромни кълба пламъци и отломки високо във въздуха. Но Малаки дочуваше и други, по-малки експлозии дълбоко във вътрешността на масивната сграда.

Жената до него, млада блондинка с решително изражение, облечена в широко армейско яке с навити ръкави, изведнъж изстена. Тя падна на колене и започна да се дави отначало леко, а после неудържимо. Макнамара я погледна и забеляза следите от спринцовка върху ръцете й. Някои бяха все още пресни.

Наркоманка, осъзна той и у него се породи смесено чувство на съжаление и отвращение. Вероятно митингът на Движението на Лазар я бе привлякъл заради обещаната от организаторите тръпка и от възможността да участва в нещо по-голямо и по-значимо от мизерния й живот. Дали тази млада глупачка бе взела свръхдоза тук и сега? Той въздъхна и коленичи, за да види дали може да й помогне.

После видя странната мрежа от бразди с червени ръбове, която бързо покриваше лицето й и белязаните от игли ръце, и веднага разбра, че това бе нещо много по-ужасно. Тя изстена отново, издавайки звук, който бе по-скоро животински, отколкото човешки. Браздите се разшириха. Кожата й се олющи и постепенно се разтвори в нещо като прозрачна слуз.

Ужасен, Макнамара видя как свързващите тъкани под кожата й — мускулите, сухожилията и хрущялите — също се размекнаха. Очите й се изцъклиха и изтекоха от кухините. Яркочервена кръв изпълни ужасяващите рани. Под кървавата маска, каквато представляваше сега лицето й, се показваха белите кости.

Вече сляпа, младата жена заопипва отчаяно с протегнати ръце. Още оцветена в червено слуз изтичаше от безформения отвор, където преди това беше устата й. Отвратен и засрамен от собствения си страх, Макнамара се отдръпна назад. Момичето падна, а тялото й се разтрепери от спазми. Ръцете и пръстите й се разпаднаха на купчина отделени кости. Пред очите му якето и джинсите й хлътваха все повече навътре, подгизнали от кръв и телесни течности, изтичащи от разчлененото тяло.

Макнамара, който имаше чувството, че е минала цяла вечност, бе вперил в нея очи невярващо, ужасено и без да може да отвърне погледа си. Сякаш тази жена бе изядена жива отвътре. Накрая тя се отпусна безжизнено, превръщайки се по-скоро в купчина кости и напоени със слуз дрехи, отколкото в неидентифициран човешки труп.

Той бързо се изправи, но сега чуваше страховит хор от мъчителни викове, стенания и виене, който идваше от тълпата край него. Стотици други протестиращи залитаха, хващаха се и се вкопчваха един в друг, докато отвътре нещо изяждаше плътта им.

Все още незасегнатите активисти на Движението на Лазар за миг останаха неподвижно, втренчени в земята, шокирани и смразени от страх. Но изведнъж те се разбягаха във всички посоки, прескачайки мъртвите и агонизиращите, обезумели от паника, мъчейки се да се измъкнат незасегнати от новата чума, която излиташе през взривените лаборатории на института „Телър“.

Малаки Макнамара побягна с тях. Той чуваше учестения пулс в ушите си, докато се чудеше колко ли му остава да живее.

Подполковник Джон Смит лежеше присвит в основата на стълбището в северното крило. Няколко мъчителни секунди не можеше да се помръдне. Всяка кост, всеки мускул в тялото му го боляха, сякаш изкълчени, наранени или раздрани по особено болезнен начин.