Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Институтът „Телър“ се разлюля, разтърсен от нова мощна експлозия някъде на горния етаж. Градушка от прах и изпотрошена мазилка се изсипа надолу по стълбите. Листове хартия, подпалени при взрива, се носеха из въздуха и падаха надолу по етажите като малки горящи факли.

Време е да тръгвам, каза си Смит. Ако останеше, пострадалата от бомбите сграда можеше да рухне и да го премаже. Внимателно изпъна тялото си и се изправи. Потрепери От болка. Петте метра от стълбището, които измина, като се преметна презглава, бяха лесната част, помисли си той и направи кисела физиономия. Поради острата болка в костите му всичко след това беше като непоносим кошмар.

Огледа се наоколо. Последните кълба червен дим от гранатата се разнасяха, но откъм партера се носеха облаци по-плътен и тъмен дим. Из цялата сграда горяха пожари. Погледна към тавана. Противопожарната система явно бе извън строя.

Смит облиза устни намръщено. Можеше да се обзаложи, че всичко това бе преднамерено. Не ставаше дума за разкрит индустриален шпионаж, нито за обикновен саботаж. Беше хладнокръвен, безмилостен тероризъм.

Протегна се към автомата, който лежеше до него. Беше цяло чудо, че не гръмна в ръцете му, докато се търкаляше по стълбите. Магазинът на автомата, който побираше тридесет патрона, бе някак странно изкривен. Натисна предпазителя — не помръдваше.

Захвърли автомата и извади деветмилиметровата берета. Пистолетът изглеждаше невредим, но болката, която усети, му подсказа, че на следващата сутрин ще има рана с форма на берета на кръста си.

Ако до утре сутринта останеш жив, напомни си той.

С пистолета в ръка Смит започна да си проправя път през горящата и полуразрушена от взривовете сграда. Не бе никак трудно да следва пътя, по който се бяха измъкнали нападателите. Бяха оставили след себе си само трупове.

Смит мина покрай няколко тела, сгърчени в изпълнения с дим коридор. Повечето от хората познаваше най-малкото по физиономия, а с някои от мъжете и жените бе контактувал лично. Между тях бе Такаши Укита, ученият, завеждащ лабораторията на „Номура Фарматек“. Беше прострелян с два куршума в главата. Джон поклати глава със съжаление.

Дик Пфаф и Бил Коримонд лежаха мъртви недалеч в същия коридор. И двамата бяха застреляни от упор. Те бяха старши изследователи от групата за нанотехнологии на института. Усилията им бяха насочени към разработване на миниатюрни самовъзпроизвеждащи се механизми, които да разграждат разливи от петрол, без да вредят на околната среда.

Колкото повече напредваше, толкова по-голяма ярост го обземаше. Парих, Бринкър, Пфаф, Коримонд, Укита и останалите бяха отдадени изцяло на науката изследователи и търсачи на истината. Изследванията им щяха да са от огромна полза на целия свят. А сега някакви терористи, някакви кучи синове ги бяха убили и пратили по дяволите дългогодишните им усилия. Той щеше да направи и невъзможното, за да накара същите тези терористи да си платят за престъпленията.

Смит ускори ход. Държеше очите си присвити. Някъде отпред се намираха мъжете, които трябваше да убие или да залови.

Мина край още трупове. Димът ставаше все по-гъст. Усещаше топлината от безконтролно разрастващите се пожари из офисите от двете страни на коридора. Някои от дървените врати вече се бяха подпалили. Смит се затича.

Накрая стигна до един от страничните входове, оставен полуотворен. Бързо се наведе и заоглежда за жици на взривно устройство. Не видя нищо и бързо се измъкна навън.

Пред погледа му се откри сцена като извадена от странните картини, изобразяващи ада, дяволите и проклятията — един от любимите сюжети на средновековните християни. Хиляди ужасени активисти на Движението на Лазар се опитваха да напуснат района на института, лазейки с мъка през градината от кактуси, пелин и диви цветя. Някои се олюляваха, после падаха на колене с отчаяни викове и стенания. Един след друг те се препъваха и падаха. Смит се бе вторачил в тях с ужас. Стотици хора буквално се разпадаха и се превръщаха в червеникава слуз. Стотици други вече бяха станали на купчини от изпоцапани дрехи и бели кости.

За момент почувства непреодолимо желание да се обърне и да избяга. Имаше нещо толкова зловещо, нечовешко в онова, което се случваше с тези хора, че страхът, който смяташе, че отдавна е погребал с тренировки, дисциплина и воля, се завърна у него. Никой не биваше да умира по този начин, помисли си той отчаяно. Никой не бива да става свидетел на разлагането на собственото си тяло, докато е още жив.