Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР!“ — продължаваха скандиранията. „НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИИТЕ! НЕ НА МАШИНИТЕ ЗА УБИВАНЕ!“

Без да е в състояние да направи нищо друго, синеокият мъж Малаки Макнамара ги следваше в тяхната лудост, крещейки като всички останали.

Смит напредваше в северна посока покрай стената на коридора на втория етаж в института „Телър“, стиснал здраво автомата МР5 и готов да стреля. Диас се придвижваше от другата страна.

Стигнаха до тежка метална врата, една от няколкото, които се отваряха към широкия коридор. Лампата на системата за охрана светеше червено. На табелката отпред пишеше, че това е лаборатория на „Вос Лайф Сайънсис“, отдел за човешкия геном. Диас посочи към вратата с пушката си.

— Влизаме ли? — прошепна той.

Смит поклати глава. В института се помещаваха толкова много различни изследователски отдели и всички бяха насочили усилията си към напредналите технологии, все много скъпи и потенциално ценни. Нямаше начин двамата с Диас да проверят всяка лаборатория и кабинет на този етаж.

Така че Смит бе решил да заложи на интуицията си. Насроченото посещение на президента в Санта Фе трябваше да популяризира научните изследвания в нанотехнологиите, извършвани от „Харкорт“, „Номура Фарматек“ и независим екип от института. Самозваните агенти на „Сикрет Сървис“ си бяха осигурили достъп именно до тези лаборатории. Смит бе убеден, че каквото и да търсеха, то бе свързано със северното крило.

Продължиха безшумно по централния коридор, докато стигнаха в далечния край на сградата, където се пресичаха два коридора под формата на буквата „Т“. Друго стълбище водеше към приземния етаж. Точно до първото стъпало беше желязната врата към лабораторията, наета от „Номура Фарматек“. Ако свиеха надясно, щяха да се озоват до помещенията на изследователския екип на института. Лабораторията на „Харкорт Биосайънсис“, ръководена от Фил Бринкър и Рави Парих, беше отляво надолу по коридора.

Смит се колебаеше. Накъде ли да тръгнат?

Внезапно предупредителната лампичка над вратата на „Номура Фарматек“ светна зелено.

— Клекни! — изсъска Джон.

Двамата се снижиха, подпряха се на едно коляно и зачакаха.

Вратата се отвори. В коридора се появиха трима мъже.

Двама от тях — единият русокос, другият плешив — бяха облечени в гащеризони като техници. Бяха приведени под тежестта на куфарите с инструменти, които носеха на рамо. Третият, по-висок и преждевременно побелял, беше в черно яке и камуфлажен панталон. Държеше малък автомат „Узи“.

Смит усети, че пулсът му се учестява. С Диас можеха да повалят мъжете с няколко изстрела. Без съмнение това щеше да е най-безопасният и прост начин на действие. Но ако ги убиеха, нямаше да узнаят какво става в института „Телър“. Въздъхна. Въпреки риска той се нуждаеше от пленници, които да разпита, а не от трупове.

Изправи се и насочи автомата МР5 към самозванците.

— Пуснете оръжията! — викна той. — Вдигнете ръце!

Напълно изненадани, те замръзнаха на място.

— Правете каквото ви казват — намеси се Диас с насочена към тях пушка, — преди да съм ви гръмнал.

Видимо все още изненадани от развоя на събитията, двамата мъже в гащеризони внимателно свалиха куфарите и вдигнаха ръце.

Недоволен, третият мъж също се подчини. Узито му издрънча върху плочките.

— Сега елате насам — каза Смит. — Бавно. Един по един. Първо ти — добави той, сочейки с дулото на автомата към високия побелял мъж, за когото подозираше, че е техен лидер. Самозванецът се поколеба.

За да го принуди да побърза, Джон се премести в напречния коридор. Вляво от себе си долови слабо движение. Обърна се рязко, а пръстът му вече натискаше спусъка. Но никой не стреля. Вместо това мярна малка масленозелена метална топка, която летеше срещу него. Тя се удари в близката стена, отскочи и се изтърколи към напречния коридор. За част от секундата Смит не можеше да повярва на очите си. Но десетте години тренировки, бойните му рефлекси, както и дивият животински страх си казаха думата.

— Граната! — изкрещя той.

Хвърли се на пода, претърколи се и прикри главата си с ръце.

Гранатата избухна.

Оглушителният взрив разкъса дрехите му и го хвърли във въздуха. Нажежени до бяло шрапнели изсвистяха над главата му, надупчиха гипсовите стени и изпочупиха лампите.

Почти оглушал от експлозията и все още с кънтене в ушите, Смит изпъна тялото си и бавно се надигна. Седна и изумен откри, че не е ранен. Автоматът му лежеше близо до него. Грабна го. Имаше драскотини по дръжката и гумените уплътнения, но иначе бе здрав. Слухът му започна да се връща. Вече долавяше викове откъм коридора, идваха от врата на лабораторията на „Номура Фарматек“. Двамата мъже в гащеризони, изподрани от остри метални парченца, се гърчеха в агония, а от телата им се стичаше кръв по плочките. Третият мъж, вероятно с повече късмет или с повече опит, не беше ранен и тъкмо посягаше към автомата си, който бе изпуснал.